Най-после директорът Паулман си изтръска пепелта от лулата и каза:
— Време е вече да отидем да спим.
— Разбира се! — отговори Вероника, разтревожена от необичайно продължителното застояване на баща си, защото отдавна минаваше десет чарът. И щом директорът се оттегли в своята работна и спална стая, щом равномерното дишане на Френцхен показа, че тя е дълбоко заспала, Вероника, която привидно също си беше легнала, тихичко стана, облече се, наметна мантелата си и се измъкна незабелязано от къщи. От часа, в който беше напуснала къщата на старата Лиза, пред очите й беше непрестанно само Анселмус и тя наистина вече не знаеше кой беше този чужд глас у нея, който непрекъснато й повтаряше, че съпротивата на Анселмус се дължи на влиянието на враждебна за нея личност, която го държи обвързан, но Вероника ще разкъса с тайни магически средства тези връзки. Доверието й към старата Лиза растеше от ден на ден все повече и дори зловещото, ужасяващо впечатление, което бе добила първоначално, бе започнало вече да избледнява, така че всичко чудновато и странно в отношенията й със старата Лиза сега й изглеждаше само като нещо необикновено и романтично и силно я привличаше. Беше решила твърдо, дори при опасността отсъствието й да бъде забелязано и с това да си навлече хиляди неприятности, да рискува с приключението в равноденствената нощ. Най-после настъпи съдбоносната нощ, когато старата Лиза щеше да й окаже обещаната помощ. Свикнала отдавна с мисълта за нощното похождение, Вероника не чувстваше страх. Като стрела литна тя през пустите улици, без да обръща внимание на бурята, която бушуваше и я шибаше с едри дъждовни капки по лицето.
Глухо проехтяха откъм Кройцкирхе единайсетте удара на часовника, когато Вероника, измокрена до кости, стигна пред вратата на старата Лиза.
— Ах, миличката, миличката ми, дойде ли вече! Чакай, чакай малко! — чу се откъм горния етаж и старата, натоварена с пълна кошница, веднага се появи на прага, придружена от котарака си.
— Е, да вървим да свършим работата, която ни чака в тая благоприятна за намеренията ни нощ — каза тя, като улови със студената си ръка разтрепераната Вероника и й подаде тежката кошница, а тя извади отнякъде един казан, пиростия и лопата. Когато излязоха от града, беше престанало да вали, но бурята се бе развилняла още по-силно. Вой от хиляди гласове ехтеше в нощта. Някакъв ужасен, сърцераздирателен вопъл долиташе откъм черните облаци, които бързо се носеха и обвиваха всичко в дълбок мрак. Но старата бързо вървеше напред и викаше с пронизителен глас: „Свети, свети ни, момчето ми!“ Тогава пред тях блясваха и се кръстосваха сини светкавици и Вероника видя как пред тях, изпускайки електрически искри, подскачаше черният котарак, и тя чуваше уплашения му остър писък, когато бурята за миг позатихваше… Девойката чувстваше, че се задушава, сякаш ледени нокти се впиваха в душата й, но с усилие на волята се съвзе, улови се по-здраво за старата и каза:
— Всичко трябва да бъде извършено, пък после да става каквото ще!
— Имаш право, дъще! — отговори старицата. — Бъди твърда и ще ти подаря нещо извънредно хубаво, а на това отгоре и самия Анселмус!
Най-после старата се спря и каза:
— Стигнахме вече!
Изкопа една дупка в земята, изсипа въглищата в нея, постави отгоре пиростията, а върху нея сложи казана. Всичко това тя придружаваше със странни движения, а котаракът кръжеше около нея. От опашката му изскачаха искри и образуваха огнен кръг. Скоро въглищата започнаха да тлеят, накрая изпод пиростията лумнаха сини пламъци. Вероника трябваше да свали наметката и воала си и да се свие край старата, която хвана ръцете й и здраво ги стисна, вперила огнен поглед в нея. След това започна да вади от кошницата странни неща — дали бяха цветя, метали, билки или животни, не можеше да се разбере. Тя хвърляше всичко в казана, чието съдържание скоро завря и закипя. Тогава старата остави Вероника, взе една желязна лъжица и почна да бърка кипящата маса, като заповяда на момичето да се вгледа във врящия казан и да съсредоточи мислите си върху Анселмус. После хвърли в казана, като надаваше пронизителни крясъци, нови парчета блестящ метал и една къдрица, която Вероника трябваше да отреже от косата си, също и едно нейно пръстенче, а котаракът непрестанно кръжеше, мяучеше и скимтеше около тях… Бих желал, благосклонни читателю, ти сам да беше пътувал на двайсет и трети септември за Дрезден. Напразно щяха да те задържат на последната спирка в напредналата нощ; услужливият ханджия щеше да те увещава, че навън има буря и силно вали и че изобщо не е желателно в равноденствената нощ да се тръгва при такъв мрак на път; ти нямаше да се вслушаш в увещанията, съобразявайки напълно правилно, че ще дадеш за почерпка на пощенския кочияш наистина един талер повече, но в замяна на това за по-малко от час ще бъдеш в Дрезден, където в „Златният ангел“ или в „Шлем“, или в „Наумбург“ те чака чудесно приготвена вечеря и меко легло. И така, приближавайки към града, би съгледал неочаквано в далечината странна светлина. Дошъл още по-близо, щеше да видиш огнен кръг и сред него, край един казан, от който се издига гъст пушек, озарен от искри и яркочервено сияние, две сгушени човешки фигури. Ето, пътят ти е точно през огъня, но конете пръхтят, тъпчат на място, вдигат се на задните крака, кочияшът кълне, чете молитви и шиба конете, но те не мръдват от мястото си… Без да щеш, ти скачаш от колата и правиш тичешком няколко крачки напред. Тогава вече ясно виждаш стройната миловидна девойка, коленичила в тънко бяло нощно облекло край казана. Бурята е разплела дългата й кестенява коса и я развява свободно във въздуха. Ангелски красивото й лице е до самите пламъци на разгорелия се под казана огън, но ужасено от смразяващо ледения вятър, сега то е мъртво бледо и във втренчения поглед, във вдигнатите вежди, в устата, напразно разтворена за вик на смъртна уплаха, който обаче не може да се изтръгне от стегнатите от безименна мъка гърди, ти виждаш нейния страх, нейния ужас. Тя е издигнала малките си, конвулсивно сплетени ръце към небето, като че ли молитвено призовава ангелите пазители да я защитят от чудовищата на ада, които, подвластни на странната магия, ей сега ще се явят!… Коленичила е неподвижна като мраморна статуя. Срещу нея, свита на земята, седи висока, слаба, медножълта жена с остър ястребов нос и котешки искрящи очи. От черната връхна дреха, с която се е увила, се подават голи костеливи ръце, тя разбърква адското си вариво и надава прегракнали крясъци и смехове в разфучалата се, вилнееща буря… Сигурен съм, благосклонни читателю, че дори да не знаеш какво е страх и уплаха, сега, при гледката на тая Рембрандова или адска, Бройгелова картина, представила ти се вече в живота, косите ти ще настръхнат от ужас. Но ти не би могъл да откъснеш поглед от запленената в тези адски действия девойка и електрическият удар, от който всичките ти фибри и нерви тръпнат, ще възпламени със светкавична скорост у теб дръзновено решение да се противопоставиш на тайнствените сили в огнения кръг. При това решение ужасът ти изчезва, решението дори само се поражда от този ужас. Изведнъж ти ще почувстваш, че сам си един от тези ангели пазители, към които смъртно изплашената девойка вдига молитвено ръце, и че трябва веднага да извадиш джобния си пищов и незабавно да застреляш старата вещица! И докато хиляди мисли минават през ума ти, от теб се изтръгва викът „Хей, вие там“ или „Какво става тук!“, или „Какво правите край този огън!…“ Кочияшът ще надуе с все сила своя рог, старата ще се търкулне във врящия си казан и всичко ще изчезне в непрогледен дим… Дали ще намериш девойката, която с копнеж би почнал да търсиш в тъмнината, не бих могъл да твърдя, но би унищожил магията на старата жена и вълшебството на магическия кръг, в който Вероника лекомислено бе влязла, би рухнало…