Но нито ти, благосклонни читателю, нито друг някой мина по този път през благоприятната за магьосническото изкуство нощ на двайсет и трети септември и смъртно уплашената Вероника трябваше да издържи при казана, докато работата стигне до своя край… Тя чуваше воя на бурята, чуваше фученето около нея, слушаше блеенето и крякането на всевъзможни отвратителни гласове, но не отваряше очи, защото чувстваше, че само един поглед към страхотиите, които я заобикалят, щеше да я накара безвъзвратно да полудее. Старата беше престанала да разбърква казана, пушекът все повече и повече намаляваше, докато накрая на дъното остана да мъждука само едно малко пламъче като от горящ спирт. Тогава старата извика:
— Вероника, мило мое дете! Погледни на дъното! Какво виждаш, кажи какво виждаш?
Но Вероника нищо не можа да отговори, макар да й се струваше, че различава множество объркани фигури да кръжат в казана, образите обаче ставаха все по-ясни и отведнъж от дълбочината на казана, мило гледайки я и подавайки й ръка, се появи студентът Анселмус. Тогава тя извика:
— Ах, Анселмус, Анселмус!
Старата бързо отвори кранчето, с което казанът беше снабден, и разтопеният метал се изля със съскане и пращене в сложената наблизо малка форма. Жената скочи веднага и с ужасни, бесни движения започна да се върти и да крещи: