— Магията стана, магията стана!… Благодаря ти, момчето ми, добре ни опази… ух, ух… той иде! Ухапи, ухапи го, нека умре!
Но тогава във въздуха нещо изфуча, сякаш някакъв огромен орел, размахвайки криле, се спусна отгоре, и един страшен глас извика:
— Ехей, разбойници същински, вашата свърши, вашата свърши, я по-скоро вкъщи!
Старата се строполи с вой на земята, а Вероника загуби съзнание… Когато се свести, вече бе ясен ден, тя беше в леглото си, а Френцхен с чаша горещ чай стоеше пред нея и говореше:
— Кажи ми, сестро, какво става, повече от час съм край теб, а ти лежиш безчувствена като в треска и така стенеш и пъшкаш, че всички се изплашихме. Заради тебе татко ни не отиде днес в гимназията и скоро ще дойде с господин доктора!
Вероника пое мълком чая. Докато го пиеше, пред очите й отново изплуваха ужасните картини от изтеклата нощ. „Нима всичко, което така ме измъчи, е било само страшен сън?… Но снощи аз наистина отидох у старата, беше двайсет и трети септември!… Сигурно съм била много бол на вчера и само съм си въобразила всичко това, а заболяването ми е било предизвикано от постоянните ми мисли за Анселмус и за тая чудновата стара жена, която ми се представяше за Лиза само за да ме дразни.“
Френцхен, която беше излязла, отново влезе със съвършено мокрото наметало на Вероника в ръце.
— Виж, сестро, какво е станало с мантелата ти. Бурята отворила през нощта прозореца и съборила стола, на който мантелата ти е била сложена, сигурно е валяло вътре, защото дрехата е съвсем мокра…
Сърцето на Вероника се сви, тя разбра, че не е било сън, а действително е била при старицата. Обзе я ужасен страх и цялата затрепери като трескава. Зъзнейки конвулсивно, придърпа завивката плътно към себе си, но тогава усети, че нещо твърдо и тежко притиска гърдите й. Тя го опипа — приличаше на някакъв медальон. Когато Френцхен излезе с мантелата, тя извади предмета. Беше едно кръгло, добре полирано метално огледалце.
— Това е подарък от старата — извика оживено тя. Струваше й се, че от огледалцето бликат пламтящи лъчи, които се вливат в нея и благотворно я стоплят… Треската й веднага премина, обзе я чувство на неописуема радост и задоволство… За Анселмус трябваше да мисли тя и колкото по-силно съсредоточаваше мисълта си върху него, толкова по-сърдечно той й се усмихваше от огледалцето като от истински миниатюрен портрет. И скоро й се стори, че вижда вече не портрет, а в плът и кръв самия студент Анселмус. Той седеше в странно наредена стая с висок таван и усърдно пишеше. Вероника искаше да влезе при него, да сложи ръка на рамото му и да му каже: „Господин Анселмус, поогледайте се, аз съм край вас!“ Но тя не можеше да направи това, защото той беше обграден от светещ огнен поток, и когато Вероника се вгледа по-добре, видя, че това са само големи книги със златен обрез. Най-после тя успя да застане лице срещу лице пред Анселмус — сега, щом я види, той трябва да си спомни за нея. И наистина накрая той се усмихна и каза: „Ах, вие ли сте, мила мадмоазел Паулман? А защо понякога се появявате като малка змия?“ При тия странни думи Вероника не можа да не се разсмее, от това тя се пробуди като от някакъв дълбок сън и когато вратата се отвори и гимназиалният директор Паулман влезе в стаята заедно с доктор Екщайн, тя бързо скри огледалцето. Доктор Екщайн дойде веднага при леглото й, измери замислено пулса й и най-сетне каза: „Аха!“ После написа рецепта, измери още веднъж пулса, рече отново „Аха!“ и си отиде. От тези изказвания на доктор Екщайн гимназиалният директор Паулман не можа обаче да разбере какво й е всъщност на Вероника.
Осмо бдение
Студентът Анселмус бе работил вече доста дни при архивариуса Линдхорст. Тези часове на труд бяха за него най-щастливите в живота му, защото, заобиколен от чудните звуци, от насърчителните думи на Серпентина, докосван понякога и от някакъв нежен полъх, той се чувстваше проникнат от необикновено доволство, което често стигаше до истинско блаженство. Всички неволи, всички дребнави грижи по изпълненото му с лишения съществуване бяха изчезнали от съзнанието му и в новия живот, изгрял за него като ярък слънчев ден, той позна всички чудеса на един по-висш свят, които иначе биха го смаяли и дори ужасили. Преписването вървеше извънредно бързо, на него все повече му се струваше, че пише отдавна познати знаци върху белия пергамент и че почти не му се налага да поглежда в оригинала, за да може да нанася с най-голяма точност всичко това. Извън обедното време архивариусът Линдхорст почти не се виждаше, но винаги се явяваше в момента, в който Анселмус завършваше последните букви на някой ръкопис. Тогава архивариусът му даваше друг и веднага мълком пак си излизаше, след като бе забъркал обаче с една черна пръчица мастилото и заменил изхабените пера с добре подострени нови. Един ден, когато точно в дванайсет часа изкачваше стълбите, Анселмус намери вратата, през която обикновено влизаше, заключена, но появилият се от другата страна в странния си, обсипан с цветя халат архивариус му извика: