— Днес ще влезете вече оттук, драги Анселмус, защото трябва да отидем в стаята, където ни очакват учителите на Бхагаватгита.
Той прекоси коридора и поведе Анселмус през същите стаи и зали, през които бяха минали първия път. Студентът Анселмус остана отново поразен от невероятната красота на градината, но сега ясно видя, че някои от цветовете в тъмнеещия се гъсталак бяха всъщност блестящи, ярко обагрени насекоми, които трептяха с крилцата си и летейки на рояци наоколо, сякаш се галеха едни други със своите хоботчета. А предишните розови и небесносини птички сега се оказаха благоуханни цветя и техният аромат се разпръскваше във въздуха като нежни, очарователни звуци, които се сливаха с плисъка на далечните водоскоци и шумоленето на кичестите палми и грамадни дървета в тайнствени, изпълнени с дълбока тъга акорди. Присмехулните птички, които първия път така го закачаха и му се подиграваха, сега пак се разлетяха около главата му и чирикаха непрестанно с тънките си гласчета:
— Господин студиозус, господин студиозус, не бързайте толкова, не гледайте така в облаците, че може да паднете на носа си… Хе-хе! Господин студиозус, я си сложете мантата за фризиране, чичко Бухал иска да ви фризира перуката.
И така, докато минаваха през градината, глупавите приказки непрекъснато ги следваха. Архивариусът Линдхорст влезе най-после в лазурносинята стая, порфирната плоча със златната делва беше изчезнала, сега вместо нея в средата на стаята бе сложена маса, покрита с виолетово кадифе, на която Анселмус видя познатите си материали за писане, а до масата бе поставено тапицирано пак с кадифе меко кресло.
— Драги господин Анселмус — каза архивариусът Линдхорст, — вече преписахте бързо и точно, за мое голямо задоволство, някои от манускриптите. Така вие спечелихте доверието ми. Но най-важното предстои да се извърши отсега нататък и то се състои в преписването или по-скоро в прерисуването на някои написани с особени знаци съчинения, които пазя тук, в тази стая, а те могат да се препишат само на това място. Затова ще работите занапред тук, но длъжен съм да ви препоръчам изключителна предпазливост и внимание. Най-малката грешка или, не дай Боже, мастилено петно върху оригинала ще ви навлече голямо нещастие.
Тук Анселмус забеляза, че от златистите стволове на палмите се подават малки смарагдовозелени листенца. Архивариусът взе едно от тях и студентът видя, че това беше всъщност пергаментов свитък, който архивариусът разви и сложи пред него на масата. Анселмус се смая от особено преплетените писмена и като видя множеството точки, чертици, съединителни линии и завъртулки, напомнящи ту растения, ту мъхове, ту някакви животни, почти се изплаши, че няма да може точно да прерисува всичко това. Тези опасения го накараха дълбоко да се замисли.
— Кураж, млади момко! — извика архивариусът. — Щом имаш вече доказана вяра и истинска любов, в помощ ще ти бъде и Серпентина!
Гласът му звучеше като звънтящ метал и когато Анселмус вдигна стреснато поглед, архивариусът Линдхорст стоеше с царствена осанка пред него, както му се беше явил веднъж при първото влизане в библиотечната стая. Обзет от страхопочитание, Анселмус беше готов да коленичи, но в този момент архивариусът се изкачи по стъблото на една от палмите и изчезна сред смарагдовите листа… Студентът разбра, че с него бе говорил князът на духовете, сега той се бе качил в работната си стая, за да води може би разговор с лъчите, които някои планети са изпратили при него като свои представители.
„А възможно е — мислеше си Анселмус — да очаква новини от изворите на Нил или пък посещение на някой маг от Лапландия, моята работа обаче е да седна и да преписвам.“
И той започна да проучва непознатите писмена върху пергаментовия свитък. Чудесната музика от градината долиташе до него и го обграждаше със сладостни благоухания, той дочуваше и кискането на птичките присмехулници, но не разбираше думите им, от което бе обаче много доволен. Понякога прошумяваха и смарагдовите листа на палмите, тогава в стаята се разнасяха чудните кристални тонове, които Анселмус бе чул през оная съдбоносна привечер под бъзовия храст на Възнесение Господне. Укрепнал необикновено от тези тонове и светлини, студентът Анселмус все повече съсредоточаваше мисълта си върху заглавието на пергамента и скоро почувства дълбоко в душата си, че знаците нямат друго значение, освен думите: „За бракосъчетанието на саламандъра със зелената змия“. В този миг прозвуча ясното тризвучие на кристалните камбани. „Анселмус, мили Анселмус“ — долетя до него от смарагдовите листа и — о, чудо! — по стъблото на една палма се плъзна, виейки се, зелената змиичка.