Това стана веднага и формалният годеж беше сключен преди още сложената на масата супа да изстине. И няколко седмици по-късно госпожа придворната съветничка Хеербранд седеше вече действително, както го бе виждала преди това във въображението си, в еркера на една хубава къща на Новото пазарище и гледаше усмихнато надолу към елегантните господа, които, минавайки, я заглеждаха през лорнетите си и говореха:
— Божествена жена е тази придворна съветничка Хеербранд.
Дванайсето бдение
Как чувствах дълбоко в душата си висшето щастие на студента Анселмус, който, свързан в съкровената си същност с милата Серпентина, бе заживял в дивното тайнствено царство, открил своята истинска родина, към която изпълнената му с неясни предчувствия гръд тъй дълго беше копняла! Но напразни оставаха всичките ми усилия да ти загатна поне донякъде, благосклонни читателю, за всички блаженства, на които Анселмус се радваше. С крайна неудовлетвореност трябваше да установя безсилието на всеки мой израз. Чувствах се скован от нищожността на жалкото всекидневие, просто се разболях от мъчително недоволство, блуждаех и се лутах като в сън — с една дума, изпаднах в състоянието на студента Анселмус, което вече ти описах, благосклонни читателю, по време на четвъртото си бдение. Топях се от мъка, когато преглеждах написаното през единайсетте свои бдения — все неща, които бях донякъде стъкмил, — и вече мислех, че няма да успея да добавя и дванайсетото като завършващ сградата камък, защото колкото пъти и да сядах през нощта, за да приключа наченатото, някакви коварни духове (твърде възможно е да бяха роднини, може би първи братовчеди на убитата вещица) изведнъж сякаш изправяха пред мен нещо като гладко полиран метал, където веднага съглеждах отражението на моето аз — бледо, неотспало и меланхолично като регистратора Хеербранд след историята с пунша. Тогава захвърлях перото и побързвах да си легна, та да видя поне насън щастливия Анселмус и милата Серпентина. Така изминаха доста дни, когато съвсем неочаквано получих от архивариуса Линдхорст едно писъмце, което гласеше:
Както ми стана известно, Ваше благородие, Вие сте описали в единайсет нощни бдения странната съдба на моя добър зет, бившия студент и сегашен поет Анселмус, но твърде се измъчвате, защото не знаете как да опишете в дванайсетото си, заключително бдение и някои страни от щастливия живот в Атлантида, където той се пресели с моята дъщеря в хубавото рицарско имение, което притежавам там. Независимо от това, че не ми е особено приятно, дето оповестявате действителната ми същност пред читателския свят, защото в службата ми като таен архивариус то би могло да ме изложи на хиляди неприятности и дори да предизвика разискване в колегията по въпроса, доколко един саламандър може да бъде обвързан правно, а при неизбежните последици като държавен служител — и клетвено, и доколко изобщо могат да му се доверяват сериозни дела, тъй като според Габалис и Сведенборг в духовете на стихиите не бива да се има доверие; независимо и от това, че отсега нататък дори най-добрите ми приятели ще се страхуват от прегръдките ми, опасявайки се, че от закачливост мога да им пусна по някоя малка светкавица и по този начин да им опърля перуката и неделния фрак; независимо, казвам, от всичко това искам да помогна на Ваше благородие в завършване на започнатото дело, тъй като в него се изтъкват много добри неща за мене и за милата ми омъжена дъщеря (бих желал да се освободя вече и от останалите две). Затова, ако желаете да напишете и дванайсетото бдение, то слезте от Вашия пети етаж, напуснете Вашата стаичка и елате у дома. В синята палмова стая, която Ви е вече позната, ще намерите нужните материали за писане и тогава ще можете с няколко думи да съобщите на читателите какво сте видели и то от Ваша страна ще бъде много по-уместно, отколкото ако седнете надълго да описвате един живот, за който само сте чували.
Това наистина малко грубичко и все пак приятелско писъмце на архивариуса Линдхорст много ме зарадва. Действително изглеждаше, че своеобразният старец знае за по-особения начин, по който ми беше станала известна съдбата на неговия зет — начин, за който аз, задължен да го пазя в тайна дори и пред тебе, благосклонни читателю, не бива нищо да казвам, — но това, види се, не го е ядосало толкова, колкото се страхувах. Та той сам ми предлагаше помощта си за завършването на моето начинание и от това можех вече с право да заключа, че общо взето, е съгласен да се разгласи чрез печата неговото странно съществуване в духовния свят. „Възможно е, мислех си аз, той сам да се надява така по-скоро да намери съпрузи и за останалите си две дъщери, защото по този начин някоя искрица можеше да попадне в гърдите на един или друг младеж и да запали у него копнеж по зелената змия, така че той да почне да я търси из бъзовите храсти във възнесенския ден, докато най-сетне я намери. А от нещастието, което бе сполетяло Анселмус, затворен в стъкленото шише, той би почерпил поука най-сериозно да се предпазва от всяко съмнение и липса на вяра.“ Затова точно в единайсет часа угасих лампата на масата и дебнешком отидох в къщата на архивариуса Линдхорст, който вече ме чакаше в преддверието.