— Ах, милата ми, добричката ми Клерхен! — изхълца Мари. — Колко погрешно съм те оценила, ти сигурно на драго сърце отстъпи креватчето си на нашия приятел лешникотрошача!
Ала притиснала нежно младия герой на копринените си гърди, мамзел Клерхен каза:
— Благоволете, господарю, тъй болен и наранен, както вие сте, да не влизате в боя и да не излагате живота си на опасност. Вижте как вашите верни васали, така войнствени и сигурни в победата, вече се събират. Скарамуш, Панталоне, Коминочистача, Свирача на цитра и Барабанчика са вече долу и фигурките от играта на лозунги от моя рафт вече явно се раздвижват! Благоволете, о, господарю, да си починете в моите прегръдки или да наблюдавате от височината на моята шапка с пера вашата победа!
Така говореше Клерхен, но лешникотрошачът зарита тъй невъзпитано с крака, че Клерхен трябваше веднага да го сложи на земята. Тогава той веднага се отпусна най-учтиво на едното си коляно и прошепна:
— О, мадам, винаги ще си спомням проявената от вас милост и благоволение към мен по време на боя и лютата бран!
А Клерхен в отговор се поклони дълбоко, хвана го за ръчичките, издигна го нежно, бързо свали своя отрупан с лъскави мъниста колан и поиска да го окачи на малкия, но той отстъпи две крачки назад, сложи ръка на сърцето си и произнесе тържествено:
— Благоволете да не пропилявате напразно вашето благоразположение към мене, о, мадам, защото…
Той се запъна, въздъхна дълбоко, сетне бързо дръпна от рамената си панделчицата, с която Мари го беше превързала, притисна я към устните си, преметна я през рамо като офицерски шарф и размахал безстрашно извадената си сабя, прескочи пъргаво като птиченце долния перваз на шкафа и стъпи на пода…
Сигурно сте забелязали вече, мои благосклонни и превъзходни слушатели, че и по-рано, още когато беше напълно здрав и жизнен, лешникотрошачът беше почувствал цялата любов и добрина, която бе проявила към него Мари, и само защото и той я беше обикнал, не пожела да приеме и да си сложи дори едно коланче от мамзел Клерхен, макар че то така блестеше и беше тъй красиво наглед. Верният и добър лешникотрошач предпочете да се украси със скромната панделчица на Мари… Но какво щеше да стане по-нататък? Щом лешникотрошачът скочи на пода, църкането и писукането започна отново. Ах, под голямата маса се бяха събрали грозни пълчища от безброй мишки и над всички стърчеше отвратителният мишок със седемте глави! Какво щеше да стане сега?…
Сражението
— Бий тревога, верен мой васале барабанчик! — извика високо лешникотрошачът и барабанчикът веднага започна да бие майсторски барабана, така че стъклата на шкафа трепнаха и зазвънтяха. Отвътре се зачу трясък и трополене и Мари видя, че капаците на всички кутии, в които Фриц бе разквартирувал армията си, шумно се разтвориха и войниците заизлизаха и заскачаха на най-долния рафт, където се подредиха в стройни редици. Лешникотрошачът тичаше нагоре-надолу и с въодушевени думи насърчаваше войските:
— Никой тръбач да не смее да мръдне — викаше гневно лешникотрошачът. После бързо се обърна към Панталоне, който беше попребледнял, удължената му долна челюст силно се клатеше, и му каза тържествено:
— Генерале, познати ми са вашата храброст и вашата опитност, тук е нужна бърза ориентация и използване на момента. Поверявам ви командването на цялата кавалерия и артилерия, от кон вие не се нуждаете — имате дълги крака, с тях галопирате задоволително… Изпълнете сега, което дългът ви повелява.
Панталоне притисна дългия си тъничък пръст към устните си и изкукурига така пронизително, сякаш стотина малки тръбачи надуха весело тръбите си. Тогава в шкафа настана едно цвилене, едно биене с копита и — я гледай! — Фрицовите кирасири, драгуни и преди всичко новите блестящи хусари скочиха и бързо се строиха долу на пода. Сега полк след полк с развети знамена и музика войските започнаха да дефилират край лешникотрошача и да се строяват на пода в широка редица напряко на стаята. Но пред всички с трополене преминаха Фрицовите топове, обкръжени от артилеристите си, и скоро се зачу: бум-бум. Мари видя как захарните топчета попадаха в гъстите колони на мишките, от което те станаха целите като напудрени и страшно се засрамиха. Но най-много загуби понасяха те от една тежка батарея, която бе заела позиция на маминото столче за крака и — бум-бум-бум — стреляше едно след друго по мишките с малки медени бисквитки, от чиито попадения те припадаха. Но мишките настъпваха все по-близо и по-близо, прегазиха дори няколко оръдия, тогава се чу някаква пукотевица: прр-прр, пррр, — и от дим и прах Мари едва виждаше вече нещо от това, което ставаше. Едно беше сигурно: всеки корпус се биеше с крайно ожесточение и победата дълго време се колебаеше ту на едната, ту на другата страна. Мишките хвърляха в боя все нови и нови сили и техните малки сребърни хапчета, които ловко хвърляха, попадаха вече и във вътрешността на стъкления шкаф. Загубили ума и дума, Клерхен и Трутхен тичаха като безумни и чупеха отчаяно ръце.