Майката изплашено запита:
— Какво става с теб, мила Мари?
Но кръстникът Дроселмайер направи много странна физиономия и заговори с хъркащ, монотонен глас:
— Ти, махало, хайде хъркай, часа точен ти не бъркай, хър и хър, ти, махало, хайде, бър — тихо хър и хър, и хър — будно бият тез камбанки, клинг и клинг, хинг и хонг, хонг и хой — кукличке, недей се бой, бий, камбанке мила, драга, мишият цар вече бяга, кукумявката долита и камбанката я пита — пак и пик, пик и пук — бим-бим-бум, — не вдигай шум, хайде хъркай ти, махало, хъркай, ти часа не бъркай — хър и хър, пир и пър!
Мари загледа слисана кръстника Дроселмайер, защото й се стори съвсем друг, много по-грозен от обикновено, както размахваше насам-натам дясната си ръка като кукла, теглена с канап. Тя щеше хубавичко да се изплаши от кръстника, ако майка й не беше тук и ако брат й, който междувременно също се беше вмъкнал в стаята, не беше го прекъснал с високия си смях:
— Я, кръстник Дроселмайер — извика Фриц, — днес си много смешен, правиш движения като моя палячо, който отдавна съм захвърлил зад печката.
А майка му остана много сериозна и запита:
— Драги господин апелативен съдия, това е много особена шега, какво искате да кажете?
— Боже мой — отговори засмян Дроселмайер, — нима не знаете хубавата ми часовникарска песничка? Аз винаги обичам да я пея при такива пациентки като Мари.
С тези думи той бързо седна до самото легло на Мари и каза:
— Не ми се сърди, че не изкълвах веднага и четиринайсетте очи на царя на мишките, то не можеше да стане, но вместо това ще ти доставя истинска радост.
Апелативният съдия бръкна в джоба си и това, което полекичка извади, беше лешникотрошачът, на когото бе закрепил здраво загубените му зъбки и беше оправил изкълчената му челюст. Мари извика, възхитена от радост, а майка й каза усмихната:
— Виждаш ли колко е добър към твоя лешникотрошач кръстникът Дроселмайер?
— Трябва все пак да признаеш, Мари — подхвърли апелативният съдия, — трябва все пак да признаеш, че лешникотрошачът не може да се похвали със своя ръст и че лицето му по никой начин не може да бъде наречено красиво. Как се е получила в неговия род подобна грозота и как е започнала да се наследява, ще ти разкажа, ако пожелаеш да ме изслушаш. Или може би знаеш вече историята за принцеса Пирлипат, магьосницата Мишонка и изкусния часовникар?
— Слушай, кръстник Дроселмайер — прекъсна го неочаквано Фриц, — ти добре си поставил зъбите на лешникотрошача и си му наместил челюстта, та вече да не се клати, но къде му е сабята, защо не му препаса една сабя?
— Ха — отговори апелативният съдия сърдито, — ти, момко, знаеш само да се заяждаш и да кориш. Какво ме интересува мен сабята на лешникотрошача, аз му лекувах тялото, сега нека сам, както си ще, да се снабдява със сабя.
— Така е — провикна се Фриц, — ако е мъж на място, сам ще съумее да си намери оръжие.
— И тъй, Мари — продължи апелативният съдия, — кажи ми, знаеш ли историята за принцеса Пирлипат?
— Не, не — отговори Мари, — разказвай, мили ми кръстник Дроселмайер, разказвай!
— Надявам се — каза медицинската съветничка, — надявам се, драги господин апелативен съдия, че вашата история няма да бъде толкова страшна, колкото тези, които обикновено разказвате.
— Съвсем не, скъпа госпожо медицинска съветнице — отвърна Дроселмайер, — напротив, това, което ще имам честта да разкажа, е много забавно.
— Разказвай, разказвай, мили кръстнико — извикаха децата и апелативният съдия започна така.
Приказка за твърдия лешник
Майката на Пирлипат била жена на един цар, значи била царица и следователно Пирлипат още от раждането си била принцеса. Царят бил извън себе си от радост, когато видял хубавата си дъщеричка в люлката, заиграл, затанцувал, заскачал на един крак и не спирал да вика:
— И-ха-ха! Виждало ли се е някога нещо по-хубаво от моето Пирлипатче?
И всички министри, генерали, президенти и щабофицери скачали наоколо на един крак като бащата на отечеството и високо викали:
— Не, никога!
И наистина не можело да се отрече, че откак свят светува, не се било раждало такова хубаво дете като принцеса Пирлипат. Личицето й било сякаш изтъкано от нежен лилиевобял и розово-червен копринен пух, очичките й били същински жив, искрящ лазур, а косицата й се виела на блестящи златни къдрици. При това малката Пирлипат дошла на света с два реда чудни бисерни зъбки, с които два часа след раждането си ухапала имперския канцлер за пръста, когато се опитал да разгледа по-отблизо линиите на ръката й, така че той извикал: „Олеле!“ Други обаче твърдят, че бил извикал: „Ай-ай!“ Мненията по този въпрос и до днес са разделени. С една дума, Пирлипатхен ухапала наистина канцлера за пръста и очарованата страна разбрала, че в ангелски красивото телце на Пирлипат има и дух, и разум. Както казах, всички били доволни, само царицата проявявала голяма уплаха и безпокойство и никой не знаел защо. Преди всичко правело впечатление, че наредила люлката на Пирлипат да бъде пазена най-грижливо. Освен че вратите били заети от телохранители, и шест бавачки независимо от другите две трябвало да седят всяка нощ в стаята при самата люлка. Но което изглеждало най-глупаво и което не можел никой да си обясни, било, че всяка от тия шест бавачки трябвало да държи в скута си по един котарак и през цялата нощ да го гали, за да го кара непрестанно да мърка. Вие, разбира се, не можете, мили деца, да отгатнете защо майката на Пирлипат е вземала тези мерки, но аз зная причината и веднага ще ви я кажа. Случило се веднъж така, че в двореца на Пирлипатиния баща се събрали множество превъзходни царе и приятни принцове, там станало много весело, всичко блестяло, имало много турнири, комедии и балове. За да покаже, че не му липсва злато и сребро, царят пожелал този път по-дълбоко да бръкне в царското съкровище и да поизхарчи вече нещо по-значително. Затова, узнавайки тайно от главния придворен готвач, че придворният астроном възвестил настъпването на времето за клане на свинете, наредил да се даде голяма гощавка с наденици, скочил сам в каляската и лично поканил всичките тия царе й принцове само на лъжица супа, за да се порадва на изненадата им от великолепния пир. После рекъл много любезно на царицата: