— Какво значеше това възвестяване на сладкаря, драги господин Дроселмайер? — попита Мари.
— Ах, добричка демоазела Щалбаум — отговори лешникотрошачът, — сладкар наричат тук една непозната, но много страшна сила, за която се вярва, че може да прави с хората каквото си ще: това е някаква фаталност, която виене над този малък весел народ, и те толкова се боят от нея, че само при споменаването на нейното име и най-голямата безредица стихва, както бе показано сега и от господин кмета. Всеки престава да мисли за земните дела, за удари в ребрата и буци по главата, съсредоточава се в себе си и си казва: „Какво е човек и какво може да стане с него?“
Мари не можа да се сдържи да не извика от възхищение и почуда, когато застана сега пред един светнал в розово-червено сияние дворец, на който се издигаха стотици високи кули. Тук-там по зидовете му се виждаха разкошни букети от теменужки, нарциси, лалета, шибои, чиито ярки по-тъмни цветове засилваха ослепителната, преливаща в розово, белота на стените. Големият купол на средната сграда, както и пирамидалните покриви на кулите, бяха обсипани с хиляди блестящи златни и сребърни звездици.
— Сега се намираме пред Марципановия дворец — каза лешникотрошачът. Мари се унесе в съзерцание на този вълшебен палат, но от погледа й не убягна, че една от кулите беше останала съвсем без покрив. Малки човечета, покачени на сглобено от канелени пръчици скеле, види се, го възстановяваха. Преди още Мари да попита нещо, лешникотрошачът продължи:
— Неотдавна този хубав дворец беше заплашен от страшно опустошение, да не кажа — пълно унищожение. Великанът Лакомец, който минавал оттук, наведнъж отхапал покрива на една кула и загризал и големия купол. Но жителите му дали за откуп цял квартал от града, както и значителна част от Конфитюрената гора, с които той задоволил глада си и продължил своя път.
В този момент се зачу много приятна нежна музика, вратите на двореца се разтвориха и оттам излязоха дванайсет малки пажа със запалени пръчици карамфил, които носеха в ръчичките си като факли. Главата на всеки паж беше една хубава перла, телата им бяха целите от рубини и смарагди, а краката — от чудесно изработено чисто злато. След тях излязоха четири дами, големи почти колкото Марината Клерхен, но толкова красиви, така променени, че Мари веднага позна в тях принцеси по рождение. Те прегърнаха малкия лешникотрошач най-нежно и извикаха с меланхолична радост:
— О, мой принце! Добричък мой принце! О, братко мой!
Лешникотрошачът изглеждаше много развълнуван, той често бършеше избликващите си сълзи, но сетне хвана Мари за ръка и каза прочувствено:
— Това е демоазела Мари Щалбаум, дъщеря на един многоуважаван медицински съветник и спасителка на моя живот! Ако тя не беше хвърлила навреме пантофката си и не беше ме снабдила със сабята на пенсионирания полковник, сега щях да лежа в гроба, изгризан от проклетия цар на мишките. О, тази демоазела Щалбаум! Може ли да се сравнява с нея по красота, добрина и добродетел принцеса Пирлипат, при все че е принцеса по рождение? Не, казвам аз, никога!
Всички дами извикаха: „Не, не!“ — и се хвърлиха на шията на Мари, като плачеха и говореха:
— О, благородна спасителко на любимия ни брат, нашия принц, о, несравнима демоазела Щалбаум!
Сега вече дамите въведоха Мари и лешникотрошача в двореца, и то в една зала, стените на която бяха целите от бляскави разноцветни кристали. Но което най-много се хареса на Мари, бяха прелестните малки столчета, масички, скринчета и какви ли не още неща наоколо, всичките изработени от кедрово или махагоново дърво и украсени тук-там със златни цветя. Принцесите накараха Мари и лешникотрошача да седнат и казаха, че веднага ще приготвят сами обеда. Те донесоха множество малки гърненца и купички от най-фин японски порцелан, а също и лъжици, вилици и ножове, рендета, тенджери и други кухненски принадлежности от злато и сребро. После надонесоха най-хубави плодове и сладкиши, каквито Мари никога не бе виждала, и се заловиха най-грациозно да изстискват плодовете, да счукват подправките, да настъргват захаросаните бадеми — с една дума, така да домакинстват, че Мари трябваше да признае умението им да се справят с готварското изкуство и се убеди, че обедът ще бъде прекрасен. Чувствайки живо, че и тя е опитна в тия неща, Мари тайно желаеше да вземе участие в работата на принцесите. Сякаш отгатнала неизреченото желание на Мари, най-хубавата от сестрите на лешникотрошача й подаде един малък златен хаван с думите: