— Я гледайте какво мило, хубаво момченце сте имали, госпожо Лиза. Това е истинска небесна благословия, да имате такова прелестно дете.
И той взе малкия на ръце, погали го и, изглежда, не забеляза, че невъзпитаното джудже грозно ръмжеше и мяукаше и дори се опитваше да ухапе носа на достопочтения господин. А госпожа Лиза стоеше като втрещена, гледаше го с широко разтворени, слисани очи и не знаеше какво да мисли.
— Ах, драги господин пасторе — започна тя най-после с плачевен глас, — божи човек като вас не се подиграва, разбира се, с една бедна, нещастна жена, която Господ, кой знае защо, е наказал с този ужасен урод!
— Какво говорите — възрази духовникът най-сериозно, — какво говорите, мила жено! Какви са тези безсмислици: подиграване, урод, божие наказание, аз просто не ви разбирам, знам само, че сте напълно заслепена, щом не обичате сърдечно такова прелестно момченце. Целуни ме, добро малко човече!
Пасторът прегърна Цахес, но детето изръмжа:
— Не ща! — и отново се опита да захапе духовника за носа.
— Вижте го този урод — извика Лиза уплашено, но в този момент момченцето каза на пастора:
— Ах, мили татко, ти си толкова добър, така хубаво се отнасяш към децата, че те всички много те обичат!
— О, чувате ли — извика пасторът със светнали от радост очи, — чувате ли хубавото разумно дете, вашия мил Цахес, госпожо Лиза, за когото говорите толкова лошо. Виждам, че вие никога няма да можете да направите нещо от това момченце, колкото хубаво и разумно да е то. Слушайте, госпожо Лиза, дайте ми да отгледам и възпитам вашето толкова обещаващо детенце. При вашата угнетяваща немотия момченцето е само тежест за вас, а за мене ще бъде радост да го отгледам като мой собствен син!
От изумление Лиза не можеше да дойде на себе си и само повтаряше:
— Но, драги господин пасторе, драги господин пасторе, сериозно ли искате да вземете и да възпитате това малко чудовище и да ме освободите от мъката, която имам с този урод?
Но колкото и жената да сочеше ужасната грозота на малкото си изродче, пасторът държеше на своето: той все по-възбудено твърдеше, че в своето безумно заслепение тя не заслужава да бъде благословена от небето с такъв прелестен дар като това чудесно момченце, докато най-сетне, вече съвършено ядосан, изтича с малкия Цахес на ръце вкъщи и заключи вратата отвътре.
Като гръмната остана госпожа Лиза пред вратата на пастора и не знаеше какво да мисли. „Какво, за Бога, е станало с нашия почтен господин пастор — каза си тя, — че толкова се е побъркал по моя мъничък Цахес и смята това глупаво дребосъче за хубаво и разумно дете? Е, Господ да му е на помощ на милия свят човек, той свали от плещите ми този товар и сам се нагърби с него, нека види сега как се носи той! Ехе, как ми олекна кошът с дърва, откакто малкият Цахес не е върху него и аз нямам вече тая грижа!“
И с коша дърва на гръб госпожа Лиза си тръгна развеселена и в добро настроение към къщи.
Макар и да бих предпочел да мълча засега по този въпрос, ти сигурно вече си се досетил, благосклонни читателю, че с госпожицата от пансиона за благородни девици Фон Розеншон, или както някои я наричаха — Фон Розенгрюншон, работите стоят доста особено. Защото очевидно поради тайнственото въздействие на нейното милване по главата на малкия Цахес добродушният пастор го беше сметнал за красиво и умно дете и веднага го беше приел като свой собствен син. Но ти би могъл, драги читателю, въпреки превъзходната си проницателност, да се насочиш към съвсем погрешни предположения или дори да почнеш да прелистваш, във вреда на историята, много съчинения, за да научиш веднага нещо повече за тайнствената госпожица, затова по-добре ще е още отсега да ти разкажа всичко, което зная за тази достойна дама.
Госпожица Фон Розеншон беше висока на ръст, с благородна, величествена външност и донякъде гордо, заповедническо държане. Лицето й можеше без колебание да се нарече съвършено красиво, ако не правеше малко странно и дори зловещо впечатление, особено когато се вторачваше, както обикновено, пред себе си. Това впечатление трябваше да се припише главно на особената, загадъчна бръчка между веждите, едва ли би могло да се каже, че тя може често да се види по челата на госпожиците в пансионите за възрастни благородни девици. Но много пъти, особено през ясни, слънчеви дни, по времето, когато цъфтят розите, в нейния поглед имаше толкова душевно очарование и миловидност, че всеки се чувстваше пленен от сладостната му, непреодолима магия. Когато за пръв и последен път имах удоволствието да видя уважаемата госпожица, тя изглеждаше в пълния си разцвет, в зенита на своята красота, и аз смятах, че имам голямото щастие да видя дамата именно в този зенит и да изпитам едва ли не уплаха пред хубостта й, нещо, което твърде скоро нямаше вече да се случва. Аз се заблуждавах. Най-старите хора в селото ме увериха, че познавали уважаемата госпожица, откакто се помнели, но тя никога не била изглеждала нито по-стара, нито по-млада, нито по-грозна, нито по-хубава от сега. Времето, види се, нямало над нея никаква власт и на мнозина това вече изглеждаше твърде странно. Но имаше и други неща, които, след като се поразмисли сериозно, също така учудваха, и човек просто не можеше да се оправи. Така например стана напълно ясна родствената връзка на въпросната госпожица с цветята, чието име тя носеше. Защото не само че никой друг на света не умееше да отглежда такива чудесни хилядолистни рози като нейните, но и от всеки, дори и най-прост, сух трън, който тя бодваше в земята, пак изникваха изобилно, в целия си разкош, рози. Освен това нямаше съмнение, че при самотните си разходки в гората тя разговаря със странни гласове, които, изглежда, идваха от цветята, храстите, изворите и потоците. Дори един млад ловец я издебнал веднъж, когато стояла сред гъсталака в гората, а в това време необикновени птички с пъстри, блестящи пера, каквито по тези места не се въдели, летели около нея, галели я с крилцата си и с радостните си песни и чуруликане й разказвали, изглежда, всевъзможни весели неща, а тя се смеела и радвала. Поради всичко това по времето, когато госпожица Фон Розеншон постъпила в пансиона, скоро привлякла вниманието на всички в околността. Приемането й в пансиона за възрастни благородни девици бе станало по заповед на княза, ето защо барон Претекстатус Фон Мондшайн, собственик на имението, в близост на което се намираше пансионът и чийто попечител беше той, не могъл да възрази нищо, въпреки че бил измъчван от ужасни съмнения. Напразни останали всичките му старания да открие в Рикснеровата „Книга на турнирите“ и други хроники фамилното име Розенгрюншон. Навярно той се съмнявал в правото на госпожицата да постъпи в пансиона, тъй като не притежавала родословното дърво на трийсет и двама прадеди. Накрая, съвършено сломен, със сълзи на очи я помолил да не се нарича, за Бога, Розенгрюншон, а поне Розеншон, защото това име все пак имало известен смисъл и допускало съществуването на някакви прадеди… И тя, за да му направи удоволствие, приела това име. Навярно ядът на засегнатия Претекстатус спрямо непритежаващата прадеди госпожица се е проявявал по един или друг начин и сигурно е дал първия повод за злословията по неин адрес, които все повече и повече се разпространявали из селото. Към ония тайнствени разговори в гората, в които само по себе си нямаше нещо лошо, сега вече се прибавяха всевъзможни съмнителни обстоятелства. Те се предаваха от уста на уста и представяха действителната природа на госпожицата в съвсем подозрителна светлина. Стрина Ана, жената на Шулце, твърдеше със сигурност, че винаги когато госпожицата кихнела по-силно от прозореца, млякото в цялото село се пресичало. Но едва това се бе потвърдило, и ето че се случило нещо ужасно. Веднъж госпожицата сварила Михел, сина на учителя, когато скришом по-хапвал от пържените картофи в кухнята на пансиона. Тя усмихнато го заплашила с пръст и оттогава устата на момчето останала отворена, сякаш в нея постоянно имало горещ пържен картоф, та затова то носело сега шапка с широка и много издадена напред периферия, защото иначе дъждът щял да вали в устата на горкото момче. Наскоро можеше да се каже почти със сигурност, че госпожицата умее да заклина с огън и вода, да привлича бури и градоносни облаци, да сплита някак особено плитките си и какво ли още не и никой не се съмняваше в думите на овчаря, който с ужас видял посред нощ госпожицата да профучава във въздуха, възседнала метла, а пред нея летял огромен бръмбар рогач, между рогата на който се издигали високи сини пламъци!… Сега всички се развълнуваха, искаха да се нахвърлят на вещицата и селските съдии направо решиха да задигнат госпожицата от пансиона и да я хвърлят във водата, за да я подложат на обичайната проверка на вещиците. Барон Претекстатус се правеше, че нищо не вижда, и с усмивка си казваше: „Така им се пада на простите хора без прадеди, които не са от такъв стар и добър род като Мондшайновци.“ Подразбрала за заплашващото я безчинство, госпожицата избяга в столицата и наскоро след това барон Претекстатус получи запове