В кабинета на княза знаеха много добре, че госпожица Фон Розеншон не беше никоя друга, а прочутата, световноизвестна фея Розабелверде.
Работата всъщност беше следната. По цялата земя надлъж и шир едва ли имаше по-прелестна страна от малкото княжество, където се намираше имението на барон Претекстатус Фон Мондшайн и където госпожица Фон Розеншон живееше — с една дума, там, където се случи всичко онова, което възнамерявам по-подробно да ти разкажа, драги читателю.
Заградена от високи планини, тази малка страна с нейните зелени благоуханни гори, цъфнали морави, шумолящи реки и весело бълбукащи поточета приличаше на чудно хубава градина толкова повече, че там нямаше градове, а само приятни села и тук-там отделни дворци. В тази странна градина хората живееха за свое собствено удоволствие, без каквото и да било потискащо житейско бреме. Всеки знаеше, че в страната управлява княз Деметриус, никой обаче не забелязваше по нищо да е управляван и всички бяха напълно доволни. Онези, които държаха за пълна свобода в своите начинания, които обичаха красивите местности и хубавия климат, не можеха да си изберат по-добро място от това княжество, затова се случи така, че покрай другите в тази страна се заселиха и множество прекрасни феи, чиито топлота и свобода, както е известно, се отразяваха благотворно върху всичко наоколо. На тях навярно трябваше да се припише фактът, че почти във всяко село, най-вече обаче в горите, често се случваха чудни неща и че всеки, обзет от очарованието и от упоението им, вярваше напълно в чудеса и тъкмо поради това, без сам да съзнава, беше доволен и добър поданик. Добрите феи, които си бяха уредили живота съвсем свободно — както в Джинистан, — на драго сърце биха отредили вечен живот и на Деметриус. Но това не беше в тяхната власт. Деметриус умря и властта премина в ръцете на младия Пафнуциус. Още докато баща му беше жив, Пафнуциус таеше дълбоко в сърцето си истинско огорчение, защото смяташе, че народът и държавата са ужасно занемарени, оставени без всякакви грижи. Той реши да управлява и веднага назначи за пръв министър в княжеството своя камериер Андрес, който веднъж, когато князът, тогава още само принц, беше забравил кесията си в една кръчма отвъд планините, му бе заел шест дуката и го беше избавил от голямо затруднение.
— Аз искам да управлявам, драги мой! — му извика Пафнуциус. Андрес, който четеше в очите на господаря си какво става в него, се хвърли в краката му и тържествено заговори:
— Сир! Тук, във вашите крака, ви умолява най-верният ви васал, говорещ от името на многохилядния беден, нещастен народ! Сир! Въведете в страната си просвещението!
Пафнуциус се почувства неописуемо потресен от възвишените мисли на своя министър. Той го повдигна от земята, притисна го бурно към гърдите си и каза разхълцан:
— Министър… Андрес… аз ви дължа шест дуката… нещо повече — щастието… държавата си! О, верни, мъдри служителю!…
Пафнуциус поиска да бъде напечатан веднага с едри букви един едикт, който да се разлепи по всички ъгли и да гласи, че от този час е въведено просвещение и всеки трябва да се съобразява с това.
— Скъпи сир! — извика обаче Андрес. — Скъпи сир! Така не може!
— Как да не може, драги? — рече Пафнуциус и като улови своя министър за илика на палтото му, въведе го в кабинета си и заключи вратата.
— Вижте — започна Андрес, когато седна на една малка табуретка срещу разположилия се в креслото си княз, — вижте, милостиви господарю, действието на вашия княжески едикт относно просвещението ще бъде може би по безобразен начин спънато, ако не свържем с него една мярка, която може да изглежда наистина малко строга, но която се налага от разума. Преди да започнем с прокарването на просвещението, тоест преди да изсечем горите, да направим реките плавателни, да засадим картофи, акации и тополи, да подобрим училищата в селата, да научим младежта да пее утринните и вечерните си песни на два гласа, преди да прокараме шосетата и въдворим имунизацията, необходимо е да изгоним от страната всички хора с опасни убеждения, които не се вслушват в никакъв разум и с явните си глупости подвеждат народа… Вие сте чели „Хиляда и една нощ“, скъпи княже! Зная, че светейшият ви покоен татко — Бог да дари мир на праха му — обичаше подобни гибелни книги и ви ги даваше в ръцете още във възрастта, когато яздехте пръчките като конче и ядяхте позлатени медени питки. И тъй, от оная напълно объркана книга вие знаете, милостиви господарю, за така наречените феи, но сигурно не подозирате, че много от тези опасни личности са се заселили в собствената ви страна, в непосредствена близост до двореца, и вършат всевъзможни поразии.