— Да, като майка на мъж, който притежава стъкларска работилница, аз съм по-различна от съседките Грете и Бете и за в бъдеще в църквата ще сядам на по-първите редове, където са по-личните хора.
Синът й бързо се споразумял с наследниците на стъкларската работилница. Оставил заварените работници и наредил изработването на стъклото да не спира ни денем, ни нощем.
В началото работата му харесвала. Имал навика да влиза тежко-тежко в работилницата и важно да се разхожда напред-назад, пъхнал ръце в джобовете, да хвърля поглед тук и там и да подхвърля по нещо, с което да разсмива не малко работниците си. Но най-голяма радост му доставяло да гледа как се духа стъклото и често сам се хващал да вае най-странни фигури от все още меката маса.
Скоро обаче тръпката му към работата преминала и той започнал да наминава в стъкларницата само за един час на ден, после веднъж на два дни, докато най-накрая се мяркал веднъж седмично и работниците му започнали да си правят каквото пожелаят.
Причината била в това, че се отбивал в кръчмата.
Още през първата неделя, след като се върнал от Елховия хълм, Петер се отправил натам. Като влязъл, Краля на танца подскачал вече на танцовата площадка, а дебелият Ецехиел седял с кана пред себе си, хвърлял заровете и залагал талери.
Петер бързо бръкнал в джоба си да види дали човечето си е удържало на думата и — я, виж ти, той се пръскал от сребърни и златни монети.
Краката му пък го сърбели и напирали да скачат и танцуват. Щом свършил първият танц, Петер се наредил с дамата си горе на площадката до Краля на танца и щом онзи рипнел три стъпки над земята, Петер скачал четири. Направел ли онзи чудни, изящни стъпки, Петер започвал да усуква и върти краката си така, че хората, които го гледали, се захласвали от удоволствие и възторг. А когато по танцовата площадка се разчуло, че Петер е купил стъкларска работилница, започнало да прави впечатление, че минел ли покрай музикантите, винаги подхвърлял по шестак, почудата на хората нямала край. Едни си мислили, че е намерил съкровище в гората, други, че е получил наследство, но всички започнали да го уважават и да го смятат за личен човек само защото имал пари.
И въпреки че вечерта проиграл двайсет гулдена, като бръкнал след това в джоба си, видял, че вътре все така звънка и дрънка сякаш имал още сто талера.
Когато Петер разбрал колко го почитат, не можел да си намери място от радост и гордост. Пръскал пари с цели шепи, раздавал щедро и на бедните, защото по себе си знаел какво е да те притиска сиромашията.
Необикновените умения на новия танцьор Петер засенчили майсторлъка на Краля на танците и му спечелили прозвището Кайзера на танците. Най-смелите комарджии пък, които се събирали в неделя, не дръзвали да залагат колкото него, но и не губели толкова много. Но колкото и да губел Петер, още повече печелел.
Станало точно каквото Петер поискал от Стъкленото човече: имал винаги толкова пари в джоба си, колкото дебелият Ецехиел. И точно с него ги проигравал. Загубел ли наведнъж двайсет, трийсет гулдена, ако ги прибирал Ецехиел, те се появявали отново в джоба му.
В гуляи и хазартни игри той постепенно надминал и момчетата с най-лоша слава в Шварцвалд и хората започнали го наричат по-често Петер Комарджията отколкото Кайзера на танците, защото играел комар през повечето делнични дни. Затова пък стъкларската му работилница все повече западала и вината за това се криела в безразсъдството му.
Изработването на стъкло продължавало, доколкото било възможно, но нали Петер не бил купил заедно с работилницата тайната къде да продава най-изгодно стъклото, се стигнало дотам, че вече не знаел какво да направи с купищата стока и започнал да я продава на половин цена на пътуващи търговци само и само да осигури заплатите на работниците си.
Една вечер, както си вървял отново от кръчмата към къщи, въпреки многото вино, което бил изпил, за да се развесели, си мислел с ужас и тъга за разпиляното богатство. Изведнъж забелязал, че някой върви редом с него. Огледал се и — какво да види? Това било Стъкленото човече. При вида му Петер кипнал от яд и без да си мери приказките, взел да се кълне, че човечето е виновно за цялото сполетяло го нещастие.
— Какво да правя сега с коня и с колата? — викнал той. — Какво ме грее стъкларската работилница и всичкото ми стъкло? Дори като клет въглищар живеех по-щастливо и безгрижно. А сега — не знам кога ще дойде съдията да оцени имота ми и да го разпродаде заради дълговете ми.
— Така ли? — отвърнало му Стъкленото човече. — Значи така? Аз нося цялата вина за твоето нещастие? Това ли е благодарността за моето благодеяние? Кой те накара да си пожелаеш толкова глупаво нещо? Искаше да станеш стъклар, без да знаеш къде да продаваш стъклото. Не ти ли казах да внимаваш какво си пожелаваш? Разум, Петер, ум ти трябваше!