— Какъв ти ум и разум! — викнал онзи. — Аз съм по-умен от другите и ще ти го докажа, Стъклено човече!
При тези думи хванал човечето грубо за яката и му креснал:
— Пипнах ли те сега, Пазителю на съкровищата в Елховата гора? Сега си искам третото желание! Трябва да ми го изпълниш! Тук, на мига искам два пъти по сто хиляди твърди талера и къща и… ох, о-ле-ле! — извикал той и тръснал ужасен ръката си, защото горското човече се било превърнало в нажежено стъкло и изгаряло ръката му като главня. Но от самото човече нямало и следа.
Дни наред след случката надутата ръка му напомняла за неблагодарността и глупостта, която проявил към Стъкленото човече. Но Петер приспивал съвестта си, като си казвал: „Като продадат работилницата ми и всичко друго, нали ми остава дебелият Ецехиел? Докато той има пари в неделните дни, нищо няма да ми липсва.“
Прав си, Петер, но ако неговите пари свършат?
И ето че случаят му поднесъл чудна аритметична задача.
Един неделен ден Петер пристигнал в кръчмата и хората, щом го видели, се показали от прозорците. Един казал:
— Комарджията Петер иде.
Друг добавил:
— Да, Кайзера на танците, богатият стъклар.
А трети поклатил глава и рекъл:
— Богатство, казвате? Говорят се какви ли не неща за дълговете му, а в града един разправяше, че околийският няма да чака дълго, а ще наложи запор на имота му.
В това време богаташът Петер поздравил изискано и важно хората край прозорците, слязъл от колата си и викнал:
— Добра ти вечер, кръчмарю! Тук ли е вече дебелият Ецехиел?
И един дълбок глас му отвърнал:
— Влизай, Петер! Мястото ти се пази, тук сме и вече сме извадили картите.
Петер влязъл в кръчмата, бръкнал в джоба си, видял, че е пълен догоре с пари и разбрал, че Ецехиел се е запасил добре.
Седнал на масата при другите и започнал да играе. Ту печелел, ту губел и така вървяла играта, докато не станало късно и няколко честни хора не си тръгнали. Останалите продължили да играят на свещ, но по едно време двама от играчите рекли:
— Стига толкова, ние трябва да се прибираме вкъщи при жените и децата.
Но Комарджията Петер започнал да убеждава дебелия Ецехиел да остане. Той дълго се дърпал, докато най-накрая приел:
— Добре, сега ще си преброя парите, после ще хвърляме зара, всяко мятане по пет гулдена, защото ако залагаме на по-малко, е все едно да си играем детски игрички.
Извадил си кесията, преброил парите си и ги изкарал сто гулдена чисто. Нямало нужда Петер да брои своите.
Но ако дотогава Ецехиел побеждавал, оттам насетне започнал да губи и ужасно да ругае. Хвърлел ли чифт, Петер Комарджията хвърлял също чифт, и то винаги водел с две точки. Така продължило, докато Ецехиел извадил последните си пет гулдена на масата и извикал:
— Още веднъж и ако и този път загубя, няма да спра, а ти, Петер, ще ми заемеш от печалбата си. Честните хора трябва да се подкрепят взаимно.
— Колкото пожелаеш, и сто ще ти дам, ако щеш! — рекъл Кайзера на танците, въодушевен от печалбата си.
Дебелият Ецехиел разбъркал заровете и хвърлил шестнайсет.
— Чифт — викнал доволен той. — Я да те видим сега.
Но Петер хвърлил осемнайсет и чул един познат дрезгав глас да казва зад гърба му:
— Е, дотук беше.
Като се огледал Петер, видял, че зад него е застанал огромният Михел Холандеца. Стреснал се и разсипал парите, които току-що бил спечелил. Но дебелият Ецехиел не виждал горянина, а настоявал Комарджията Петер да му услужи с десет гулдена за играта.
Петер бръкнал като замаян в джоба си, но там нямало никакви пари, потърсил и в другия джоб, но и там не намерил нищо. Изтръскал сетрето си, но от него не паднал пукнат грош. И чак сега си спомнил за първото си желание да има толкова пари колкото дебелия Ецехиел. Всичко било изчезнало яко дим.
Кръчмарят и Ецехиел го зяпали смаяни и като продължил да се рови за пари, те не искали да му повярват, че няма. Но когато сами преровили джобовете му, се разгневили и почнали да се кълнат, че Комарджията Петер е лош магьосник и е изпратил всичките спечелени пари и своите собствени у дома си. Петер се защитавал упорито, но обстоятелствата били против него.