— Добрата жена, за която веднъж ти разправях, бе тук — рече майка ти. — Тя даде на сина ти това медальонче.
— А, значи тази магьосница е оправила времето и е пръснала този аромат на рози и карамфили? — иронично й отвърнах аз и се засмях. — Можеше да дари детето с нещо повече, например с торба жълтици, с кон или нещо такова.
Майка ти ме закле да не се шегувам, защото феите можели лесно да се разгневят и да обърнат благословията си в прокоба.
И нали не бе добре, аз приех и замълчах. Повече не говорихме за странната случка, докато не минаха шест години, когато тя усети, че макар и да бе млада, наближава сетният й час. Тогава ми даде свирчицата и ми заръча да ти я предам, когато навършиш двайсет години, защото не бивало и час по-рано да те отделям от мен. После почина. Ето ти сега подаръка — продължил Беназар и извадил от една кутийка сребърната свирчица, която висяла на дълго златно синджирче. — Давам ти я на осемнайсетия ти вместо на двайсетия ти рожден ден, защото заминаваш и може би докато се прибереш, аз ще съм се преселил при дедите си. Не виждам разумна причина, заради която да седиш тук още две години, както пожела притеснената ти майка. Ти си добро и умно момче, боравиш с оръжие като двайсет и четири годишен мъж, затова още днес мога да кажа, че си зрял като за двайсет. Пътувай в мир и в радости и неволи — дано небето да те пази от тях, си спомняй за баща си.
Това казал Беназар от Балсора, когато изпровождал сина си. Саид си взел развълнуван сбогом, сложил верижката на врата си, мушнал свирчицата в пояса си, метнал се на коня си и потеглил към мястото, където се събирал керванът за Мека.
За кратко време на уреченото място се събрали осемдесет камили и няколко стотици ездачи. Керванът потеглил и Саид оставил зад гърба си Балсора, бащиния си град, който нямало да види дълго време.
Новите преживявания от пътуването и невижданите дотогава неща го разсейвали в началото, но щом керванът наближил пустинята и местността започнала да става все по-пуста и гола, той изпаднал в размишления за разни неща, сред които били прощалните думи на баща му Беназар.
Извадил свирчицата, разгледал я отсам, оттам и накрая я пъхнал в устата си, за да изпробва дали ще издаде ясен и хубав звук. Но за негова почуда тя мълчала. Издул бузите си и духнал с все сили, но не могъл да изкара ни тон. Недоволен от ненужния подарък, той го мушнал обратно в пояса си. Но скоро мислите му отново се насочили към тайнствените слова на майка му. Той самият бил чувал хората да говорят за феи, но не знаел някой от съседите му от Балсора да се е свързвал с духове, а разказите за тях все се отнасяли за далечни страни и времена. Затова вярвал, че днес вече не съществуват такива явления или че феите са престанали да навестяват хората и да се намесват в съдбите им.
Макар и да мислел така, все се изкушавал да вярва в нещо тайнствено или свръхестествено като това, което се било случило с майка му, и така почти през целия ден пътувал като унесен на коня си и не вземал участие нито в разговорите на пътниците, нито в песните и смеховете им.
Саид бил много красив младеж. Погледът му бил смел и дързък, устата — много чаровна и макар да бил млад, цялата му осанка излъчвала определено достойнство, което не се срещало често на неговата възраст. А стойката, с която яздел в пълно бойно снаряжение, привличала погледите на мнозина пътници с лекотата и същевременно с увереността.
Един възрастен мъж, който яздел от едната му страна и на когото му било приятно да го наблюдава, решил с няколко въпроса да провери що за човек е. Саид, който бил възпитан да се отнася с почит към по-възрастните, отговарял скромно, но мъдро и далновидно, така че той много го харесал. Но тъй като умът на младия човек целия ден бил зает с това, скоро разговорът се насочил към тайнственото царство на феите и накрая Саид попитал направо стареца дали вярва във феи, добри и лоши духове, които закрилят или преследват хората.
Старият човек погладил брадата си, почудил се малко и рекъл:
— Не може да се отрече, че са се случвали подобни неща, макар че аз до днес не съм виждал нито дух джудже, нито дух великан, ни магьосник, ни фея.
После старият човек му заразправял толкова много и чудни истории, от които направо му се замаяла главата и които го навели на мисълта, че всичко, случило се около раждането му — промяната на времето, сладкият аромат на рози и зюмбюли, трябвало да се приема като голямо и щастливо предзнаменование и че той самият се намира под закрилата на могъща, благородна фея, а свирчицата не му е подарена за нищо по-маловажно, освен за да позове феята в случай на нужда. През цялата нощ сънувал палати, вълшебни коне, духове и подобни явления и живял в истински свят на феи.