Ето че и най-дребният подарък от добрата фея се оказал изключително полезен и ценен! А той притежавал и друго качество: кълбенцето с конеца никога не свършвало, а иглата шиела непрестанно.
Лабакан си спечелил много клиенти и скоро се прочул навред. Той само скроявал дрехите, правел първия бод и иглата трескаво продължавала работата му нататък и не спирала, докато не завършела дрехата. Скоро целият град започнал да си шие при майстор Лабакан, защото той работел хубаво и изключително евтино. Само за едно се чудели хората: как работел без калфи и все при затворени врати.
Така се изпълнило пророчеството на ковчежето за щастие и богатство. Макар и не в изобилие, те станали спътник на добродушния майстор. А когато научил за славата на младия султан Омар, за когото хората непрестанно говорели, като разбрал, че този смелчага се е превърнал в гордостта и любовта на народа си и в страшилище за неприятеля си, бившият принц си рекъл:
— По-добре, че си останах шивач, защото честта и славата са опасни неща.
Така си живеел Лабакан, доволен от себе се, тачен от съгражданите си и ако междувременно иглата не е загубила силата си, тя още шие с конеца на добрата фея Адолзайде, който никога не свършвал.
С изгрева на слънцето керванът потеглил и скоро пристигнал в Биркет-ел-Хад или Чешмата на пилигримите, откъдето оставали още само три часа път до Кайро. Очаквало се пътниците да пристигнат по това време и ето че скоро търговците имали радостта да зърнат приятелите си от Кайро, задали се насреща им. На влизане в града те минали през вратата Бебел фах, защото се смята за добро знамение пътниците от Мека да влизат в града по пътя на Пророка.
На пазара четиримата турски търговци се сбогували с чужденеца и с гръцкия търговец Залейкос и се отправили с приятелите си към домовете си. А Залейкос завел чужденеца в един добър хан и го поканил на обяд. Той приел поканата, но преди това пожелал да се преоблече.
Гъркът се приготвил добре да посрещне чужденеца, защото по време на пътуването той бил спечелил симпатиите му и когато всички ястия и напитки били наредени на масата както си му е редът, седнал да го чака.
Ето че го чул да се задава с бавна и тежка стъпка откъм коридора, който водел към стаята му. Изправил се, за да го посрещне приятелски още на прага, но когато отворил вратата, се дръпнал стреснат назад, защото срещу него стоял мъжът с ужасната червена мантия. Залейкос погледнал още веднъж, но уви, очите му не го мамели: същата висока, властна осанка, маската, през която го стрелкали тъмните очи и червената мантия със златната везба, която така добре знаел от най-ужасните мигове в живота си.
Противоречиви чувства обхванали Залейкос. С този образ от миналото той отдавна се бил примирил и бил простил на онзи мъж, но появата му отворила старите рани: в миг пред погледа му се завъртели всички онези мъчителни часове на смъртен страх, цялата болка, която почернила младините му.
— Какво желаеш, проклетнико? — викнал гъркът на видението, което стояло все още на прага. — Изчезни веднага, за да не те прокълна!
— Залейкос — чул се познат глас изпод маската. — Залейкос! Така ли посрещаш госта си?
Като казал тези думи, мъжът свалил маската и отметнал мантията — това бил Селим Барух, чужденецът.
Но Залейкос не изглеждал успокоен, а по-скоро потресен при вида на чужденеца, защото твърде ясно разпознал в него непознатия мъж от „Понте Векио“. Но традицията на гостоприемството надделяла у него и той поканил с ръка чужденеца да седне на трапезата му.
— Мога да отгатна мислите ти — подел чужденецът, щом седнали. — Очите ти ме гледат питащо. Можех да си мълча и да не се мяркам пред погледа ти. Но аз съм ти задължен и затова се осмелих да се покажа в стария си образ, даже с риск да ме прокълнеш. Веднъж ти ми каза: „вярата на дедите ми повелява да го обичам, а и той е по-нещастен от мен“. Вярвай в това, приятелю, и чуй обяснението ми!
Трябва да започна отдалеч, за да можеш да ме разбереш. Роден съм в Александрия от родители християни. Баща ми, най-малкият син от стар, известен френски род беше консул на страната си в Александрия. След десетата ми година възпитанието ми бе поето от брата на майка ми във Франция. Напуснах родината си едва няколко години след избухването на революцията заедно с настойника ми, който не се чувстваше вече спокоен в страната на дедите си. С него потърсихме убежище при родителите ми отвъд морето. Като стъпихме на сушата, бяхме изпълнени с надежда, че в бащиния ми дом отново ще намерим спокойствието и мира, отнети ни от разбунтувания френски народ. Но, какво ти! В дома на баща ми не всичко беше наред. Бурите на размирното време не бяха застигнали дома ни, но нещастието бе сполетяло семейството ми отвътре. Брат ми, млад, обещаващ мъж, първи секретар на баща ми, бе женен отскоро за едно младо момиче — дъщеря на флорентински благородник, който живееше в съседство. Два дни преди ние да пристигнем, жена му беше изчезнала ненадейно и нито семейството ни, нито баща й можеха да открият и следа от нея. Накрая вече бяхме склонни да вярваме, че докато се е разхождала, е дръзнала да се отдалечи твърде много и е станала жертва на разбойници. Тази мисъл сигурно щеше да бъде по-утешителна за бедния ми брат от истината, която скоро научихме. Невярната младоженка бе отплавала с един млад неаполитанец, с когото се запознала в дома на баща си. Брат ми, крайно възмутен от тази нейна постъпка, направи всичко възможно, за да накаже виновницата. Но напразно. Опитите му, които привлякоха вниманието на хората, само увеличиха неговото и нашето нещастие. Флорентинският благородник се върнал в родината си уж за да се застъпи за правата на брат ми, на практика обаче, за да му навреди. Във Флоренция той прекратил всички предприети от брат ми разследвания и съумял така добре да се възползва от цялото си влияние, изградено по какви ли не пътища, за да изкара баща ми и брат ми виновни пред правителството им, така че те бяха заловени по най-унизителен начин и отведени във Франция, където намериха смъртта си под секирата на палача. Бедната ми майка изпадна в умопомрачение и след десет дълги месеца смъртта я избави от ужасното й състояние, като в последните дни разсъдъкът й се бе прояснил. И така, аз останах съвсем сам на света. Но само една мисъл занимаваше мозъка ми, само тя ме караше да забравя мъката си — това беше силният пламък, който майка ми запали у мен в сетния си час.