— Може да сте прав — отвърнал младият търговец. — И аз се срамувам, че винаги мисля само за подлите и неблагородните страни на хората, докато вие сте склонен да гледате към по-хубавата им страна. Но вие не смятате ли също, дядо, че хората като цяло са лоши?
— Точно защото не съм се убедил в това, обичам да виждам доброто в човека. Преди мислех като вас. Живеех си безгрижно, без да мисля за утрешния ден, чувах да се разправят всякакви лоши неща за този или онзи, самият аз изпитах доста разочарования и започнах да си мисля, че хората са лоши създания. Но тогава ме осени мисълта, че Аллах, който е така справедлив и мъдър, не би могъл да търпи порочен род на тази хубава земя. Замислих се за всичко, което бях видял и преживял и виж ти! Дотогава бях отбелязвал само лошите неща, а добрите бях забравял. Не бях обръщал внимание на милостиви жестове, бях приемал за естествено цели семейства да живеят добродетелно и праведно. А всеки път, когато чувах за някакво злодеяние, за някаква лоша постъпка, я записвах добре в паметта си. Оттогава започнах да гледам на света около себе си със съвсем други очи. Радвах се, като виждах, че кълновете на доброто не са така оскъдни, както си бях мислел първоначално. Обръщах по-малко внимание на лошите постъпки или те просто престанаха да ми правят впечатление. Така се научих да обичам хората, научих се да мисля с добро за тях и трябва да кажа, че от много години забелязвам, че като съм говорел за някого добро, съм се излъгвал по-рядко, отколкото като съм го приемал за скъперник, подлец или безбожник.
Тези думи на стария човек били прекъснати от надзирателя на робите, който пристъпил към него и му рекъл:
— Господарю! Александрийският шейх, Али Бану, с радост е забелязал, че присъствате в салона му и ви кани да заповядате и да заемете място до него.
Младите хора се смаяли немалко от честта, която била оказана на стария човек, когото те смятали за просяк и когато той се насочил да заеме мястото си до шейха, спрели надзирателя на робите и писарят го попитал:
— Заклевам те в брадата на Пророка, кажи ни кой е този възрастен човек, с когото разговаряхме и когото шейхът така почита?
— Как?! — възкликнал надзирателят и плеснал с ръце в почуда. — Не знаете кой е този мъж?!
— Не, не знаем кой е.
— Та аз ви видях на няколко пъти да разговаряте с него вън на улицата и господарят ми, шейхът също забеляза това и преди малко каза: „Щом този мъж удостоява тези младежи с разговор, трябва да са свестни момчета.“
— Но кажи ни кой е той? — викнал търговецът, изгубил вече търпение.
— Я не се занасяйте с мен! — отговорил надзирателят. — В този салон не стъпва никой, който не е изрично поканен, и днес старецът поръча да предадат на шейха, че ако не възразява, ще доведе в салона му едни младежи. Али Бану поръча да му се каже, че може да се разпорежда в дома му както пожелае.
— Не ни дръж повече в неизвестност! Да пукна, ако знам кой е този мъж. Случайно се запознахме с него и си поговорихме.
— Е, тогава трябва да се смятате за щастливци, защото сте разговаряли с толкова учен, известен човек, за което всички присъстващи ви почитат и ви се възхищават. Това е самият Мустафа, ученият дервиш.
— Мустафа! Мъдрецът Мустафа, който е възпитал сина на шейха, написал е толкова научни книги и е правил толкова пътешествия по всички краища на света? Разговаряли сме с Мустафа? И то така, сякаш ни е равен, без да проявим каквато и да е почтителност?
Така разговаряли младежите помежду си и се чувствали много засрамени, защото дервишът Мустафа бил по това време прочут като най-мъдрия и учен мъж в целия Ориент.
— Успокойте се — рекъл им надзирателят. — Бъдете доволни, че не сте го познавали, защото той не може да търпи някой да го възхвалява и само ако веднъж го бяхте нарекли „слънце на учението“ или „съзвездие на мъдростта“, както обикновено се обръщат към хора от неговата величина, на мига щеше да си тръгне.
Те се почувствали немалко поласкани, че толкова възрастен и известен човек ги е удостоил с вниманието си и неколкократно е говорил и спорил с тях. Тогава неочаквано надзирателят се върнал и казал да го последват, защото шейхът искал да говори с тях. Сърцата на младежите се разтуптели. Дотогава и насаме не им се било случвало да разговарят с толкова знатен човек, а камо ли в присъствието на толкова хора. Но се окопитили, гледали да не се държат глупаво и последвали надзирателя на робите, който ги отвел при шейха.