— Да, и би рекъл „Знам! Тъпа работа!“
— Но той наистина не се шегува! Ето че се задава със стареца и не се срамува да го води под ръка! — с ужас възкликнала графинята. — Елате, не искам да го срещам повече.
Те се отдалечили, а Куно придружил възрастния си учител до моста и му помогнал да се качи в носилката.
Като стигнал подножието на планината, той спрял пред къщурката на госпожа Фелдхаймерин, която го очаквала, наредила до чемширената си тояжка вързоп, пълен с разни шишенца и съдинки с отвари и какви ли не пособия.
Съвсем не станало както предвидила злонамерената графиня фон Цолерн. Хората от околията не се изненадали на постъпката на рицаря Куно, похвалили го дори, задето решил да внесе радост в последните дни от живота на госпожа Фелдхаймерин, а заради това, че прибрал в замъка си стария отец Йозеф, започнали да го прославят като Божи човек.
Единствените, които му се сърдели и злословели зад гърба му, били неговите братя и графинята. Но с лошото отношение към брат си те навредили само на себе си, защото си навлекли хорската неприязън. Като възмездие плъзнала мълвата, че близнаците никак не се разбират с майка си, съжителстват в непрестанни разпри и все гледат да си причинят един на друг някаква злина.
Граф Куно фон Цолерн-Хиршберг на няколко пъти опитвал да се помири с братята си, защото не можел да търпи да минават край крепостта му и да не го заговарят, да го срещат по гората и полетата и да го поздравяват по-хладно и от чужденци. Но усилията му в повечето случаи не само че отивали напразно, но дори предизвиквали подигравките им.
Един ден той намислил средство, с което се надявал да спечели сърцата на братята си, защото знаел, че са стиснати и алчни.
Някъде по средата между трите замъка се намирало езерце, което се падало в имота на Куно. В него се въдели най-хубавите щуки и най-хубавите шарани в цялата околност и разочарованието на братята, които били страстни рибари, от това, че баща им е забравил да им препише езерцето, било голямо. Близнаците били твърде горди, за да си позволят да ловят риба без знанието на Куно, а и не желаели да го молят за позволение.
Куно познавал добре братята си, знаел какво им е на сърцето и заради това един ден ги поканил на среща край езерото.
Била красива пролетна утрин, когато почти по едно и също време тримата братя се задали откъм трите крепости.
— Я виж ти! — възкликнал Малкия Шалк. — Какво съвпадение! Точно в седем тръгнах от Шалксберг.
— Аз също, аз също! — отвърнали братята фон Хиршберг и фон Цолерн.
— Е, това ще рече, че езерцето е точно по средата — продължил Малкия Шалк. — Бива си го!
— Да, и тъкмо заради това ви поканих да дойдете тук. Знам, че и двамата сте запалени рибари и макар и аз да обичам да хвърлям по някоя въдица, в езерото има достатъчно риба и за трите замъка, а на бреговете му има място и за трима ни, дори и да сме излезли на риболов по едно и също време. Затова ми се ще от днес нататък това езеро да бъде общо и вие двамата да имате същите права над него като мен.
— Ау, брат ни е невероятно милостив — рекъл Малкия Шалк, като се подхилквал иронично. — Ще ни отпусне шест моргена земя и неколкостотин рибета! А какво ще трябва да дадем в замяна, че пари не иска само смъртта?
— Не ви ща пари — засегнал се Куно. — Ах! Та аз искам само от време на време да ви виждам край езерото и да разговарям с вас. В края на краищата сме синове на един баща.
— Не! — отвърнал онзи от Шалксберг. — Така няма да стане, защото няма нищо по-глупаво от това да имаш дружина, докато ловиш. Винаги единият пропъжда рибата на другия. Но ако се разберем кой кога ще лови, да кажем — понеделник и четвъртък ти, Куно, вторник и петък — Волф, а сряда и събота — аз, би ме устроило.
— Мен и това няма да ме устрои — рекъл намръщеният Волф. — Не ща да имам нищо даром, нито пък да деля. Имаш право, Куно, да ни предлагаш езерото, защото е редно и тримата да имаме еднакъв дял от него, но хайде да хвърляме зар и да видим на кого да принадлежи то за в бъдеще. Ако аз изляза късметлията и на мен се падне, ще ми искате позволение и ще можете да ловите в него.
— Аз не си служа със зар — отвърнал Куно, натъжен от упорството на братята си.
— Ами да — засмял се Малкия Шалк, — за такъв смирен и богобоязлив човек като брат ни хвърлянето на зар е смъртен грях. Но аз ще ви предложа нещо друго, от което и най-големият светец няма да се срамува. Хайде да отидем да си вземем рибарски конец и кукички и да почнем да ловим риба. Който от нас до обяд, когато камбаната в Цолерн удари дванайсет часа, е наловил най-много, ще получи езерото и ще може да го нарича свое.