— Да — отвърнал Волф, — но аз съм си приготвил пушката, в случай че отново възкръсне и ни наругае от прозореца както онзи път. Тя ще го укроти и ще го накара да се държи любезно.
Докато яздели към замъка, към тях се присъединил един непознат ездач със свитата си. Близнаците си помислили, че навярно е приятел на брат им и иде да помогне за погребението. Затова направили опечалени физиономии и пред него започнали да възхваляват починалия и да оплакват ранната му кончина, а Малкия Шалк успял дори да пусне няколко крокодилски сълзи. Но конникът не им отвръщал нищо, а яздел тихомълком редом с тях нагоре.
— Така, а сега нека се разположим удобно, донеси вино, винарю, но да е от най-доброто! — викнал Волф, щом слязъл от коня.
Заизкачвали се по извитите стълби към салона, но немият ездач ги следвал и там и когато близнаците се разположили нашироко около масата, той извадил от елека си един сребърник и го хвърлил на масата така, че той се претърколил и иззвънтял.
— Така, ето ви наследството. Точно колкото заслужавате — един еленов гулден — рекъл непознатият.
Двамата братя се спогледали учудено, засмели се и го попитали какво иска да каже с това.
А конникът извадил един подпечатан по всички правила пергамент, в който Смотания Куно бил описал всичките нападки, отправяни му от братята приживе и в края заявявал волята си, че след смъртта му цялото му наследство и имущество, с изключение на бижутата на блажената му майка, трябвало да се продаде на Вюртемберг, и то за един жалък еленов гулден! А с бижутата трябвало да се издигне приют за бедни в град Балинген.
Братята отново се смаяли, но този път не им било никак до смях, само стискали зъби, защото срещу Вюртемберг не можели нищо да предприемат. Така загубили хубав имот, гори, ниви, града Балинген и дори рибното езеро, а наследили само един нищо и никакъв еленов гулден.
Волф го мушнал сърдито в елека си, не казал нито „да“, нито „не“, нахлупил баретата си на главата, минал навъсен покрай вюртембергския комисар, без да се сбогува, после се метнал на коня си и препуснал към Цолерн.
Когато на другата сутрин майка му започнала да го измъчва с упреците си, че са проиграли имота и бижутата на брат си, Волф поел към отсрещната страна на хълма, при Шалк в Шалксбург.
— Да изпием или да проиграем наследството си? — попитал го той.
— По-добре да го изпием — рекъл Шалк, — защото така и двамата не ще загубим. Хайде да идем в Балинген и да излезем пред хората, ей така, напук, нищо че позорно загубихме градчето.
— В „Агнето“ имат такова червено вино, че по-хубаво не пие дори и кралят — добавил Волф.
И ето че двамата се запътили към „Агнето“. Попитали колко струва кана вино и пили дотогава, докато не изчерпали еленовия гулден. Тогава Волф се изправил, извадил от елека си сребърника със скачащия елен, хвърлил го на масата и рекъл:
— Ето си ви вашия гулден, сигурно така е правилно.
Кръчмарят взел гулдена, погледнал го от едната, погледнал го от другата страна и като се засмял, рекъл:
— Да, ако не беше еленов гулден — добре, но вчера вечерта пристигна глашатаят от Щутгарт и днес сутринта извести от името на графа на Вюртемберг, на когото принадлежи вече градът, че тези гулдени са се обезценили. Дайте ми други пари!
Двамата братя се спогледали пребледнели.
— Плащай! — рекъл единият.
— Нямаш ли никакви пари? — попитал другият.
Накратко, задлъжнели на кръчмаря на „Агнето“ в Балинген с гулден.
Тръгнали си умълчани и умислени, но като стигнали на кръстопътя, от който се тръгвало вдясно към Цолерн, а в вляво към Шалксберг, Шалк рекъл:
— А сега какво? Оказва се, че наследихме по-малко от съвсем нищо. А освен това виното беше лошо.
— Така е — отвърнал брат му. — Каквото предрече госпожа Фелдхаймерин все пак се сбъдна — „Ще видите какво ще остане от наследството му, има, няма един еленов гулден!“. Ето че не ни стигна дори за кана вино.
— Знам! — рекъл оня от Шалксбург.
— Тъпа работа! — добавил другият от Цолерн и потеглил към замъка си, озлобен от себе си и от света.
— Това е сагата за еленовия гулден — завършил ковачът — и сигурно се опира на действителен случай. Стопанинът на Дюрванген, което не е далеч от трите замъка, я е разказал на най-добрия ми приятел, който като водач често кръстосва швабските плата и все се отбива в Дюрванген.
Гостите на странноприемницата заръкопляскали на ковача.