— Какво ли не научава човек, докато скита по широкия свят — възкликнал коларят. — Сега се радвам, че не си изгубихме времето в игра на карти. Това е много по-интересно. А историята запомних така добре, че утре мога да я разкажа на другарите си съвсем точно, без да променя и дума.
— А аз — обадил се студентът, — докато разказвахте, се сетих за една история.
— О, разкажете я, разкажете я! — помолили го ковачът и Феликс.
— Добре — отвърнал студентът, — дали сега или по-късно ще ми дойде редът, е все едно. Просто искам да споделя какво чух веднъж. Това, което ще ви разкажа, се е случило наистина.
Той се настанил удобно и тъкмо щял да започне разказа си, когато стопанката на странноприемницата сложила хурката си настрана и се приближила към гостите.
— Господа, вече е време да си лягате — рекла тя. — Удари девет часа, утре също е ден.
— Ами тогава си лягай — възкликнал студентът, — дай ни още една бутилка вино и няма да те задържаме повече.
— Дума да не става — отвърнала ядосано кръчмарката. — Докато има хора в кръчмата, стопанката и прислужникът са длъжни да останат. С две думи, господа, разотивайте се по стаите си. Хайде, не ми досаждайте. Гуляите при нас са до девет.
— Какво говорите, стопанке — учудено рекъл ковачът. — Какво ще ви пречим, ако седим тук, докато вие спите? Ние сме почтени хора и няма да изнесем нищо, нито пък ще си тръгнем, без да сме си уредили сметката. Но да се държат така с нас не бих позволил в нито една странноприемница.
Жената го стрелнала сърдито с поглед:
— Да не мислите, че заради някакъв си ненормален занаятчия или бродяга, от който ще изкарам дванайсет кройцера, ще наруша правилника? За последен път ви казвам, че не търпя подобни нередности.
Ковачът искал да й възрази още нещо, но студентът го изгледал многозначително и смигнал на другите.
— Добре — казал. — Щом стопанката казва, нека да се прибираме по стаите си. Но е добре да имаме по някоя свещ, за да си светим в тъмното.
— С това не мога да ви услужа — троснато му отвърнала кръчмарката. — Другите ще успеят да намерят пътя, а на вас тази угарка ще ви свърши работа.
Младежът взел угарката от свещта, без да каже нищо, и се изправил. Другите го последвали, а занаятчиите взели торбите си, за да ги занесат в стаята си, и тръгнали след студента, който им светил по стълбата.
Когато се качили горе, студентът ги помолил да стъпват по-леко, отключил вратата си и им махнал да влязат при него.
— Вече няма никакво съмнение — рекъл той — иска да ни предаде. Не забелязахте ли колко беше притеснена, като ни пращеше по леглата? Не искаше по никакъв начин да останем будни. Сигурно си мисли, че ще си легнем и така ще я улесним още повече.
— Но не мислите ли, че все още не е късно да избягаме? — попитал Феликс. По-възможно е да се спасим в гората, отколкото тук в стаята.
— И тези прозорци са с решетки — възкликнал студентът, след като напразно се опитал да извади една от железните пръчки. — Ако искаме да избягаме, имаме само един изход — през външната врата. Но не вярвам да ни пуснат.
— Може да опитаме — рекъл коларят. — Аз ще пробвам да стигна до двора. Ако няма пречки, ще се върна и ще ви изведа.
Останалите се съгласили с предложението му. Коларят си свалил обувките и се промъкнал на пръсти към стълбата, а другарите му останали да се ослушват страхливо горе в стаята.
Тъкмо когато безпрепятствено, незабелязан от никого, стигнал до половината от стълбата и заобиколил някакъв стълб, ненадейно насреща му изскочил един страшен дог, стоварил лапите си на раменете му и право в лицето му оголил два реда дълги остри зъби. Коларят не посмял да шавне, защото и при най-малкото движение ужасното куче щяло да го захапе за гърлото. То започнало да вие и да лае и прислужникът и жената веднага излезли със свещи в ръце.
— Накъде сте се запътили? Какво желаете? — викнала жената.
— Трябва да си взема нещо от двуколката — отвърнал коларят, целият треперещ като лист, защото през отворената врата на стаята забелязал черните, подозрителни лица на мъже с пушки в ръцете.
— Можехте да ни кажете за това по-рано — сърдито рекла жената.
— Фасан, дръпни се! Заключи портите, Якоб, и светни на човека да отиде при колата си.
Кучето отдръпнало ужасната си муцуна и лапи от раменете на каруцаря и отново легнало на стълбите, а прислужникът изпълнил каквото му заръчали.
Не можело да става и дума за бягство. Но като се размислил какво да вземе от двуколката си, коларят се сетил за половинка восъчни свещи, които трябвало да закара до най-близкия град. „Угарката от свещ горе няма да изкара и четвърт час — помислил си той. — А ще ни е нужна светлина.“