Взел тогава той две свещи от двуколката, мушнал ги в ръкава на палтото си и нарочно го извадил пред прислужника, като казал, че ще се завива с него през нощта.
После стигнал до стаята си без произшествия. Разказал на другарите си за голямото куче, което лежало като страж до стълбите, за мъжете, които мярнал, за всички средства, с които стопаните вардели пътниците да не избягат, и приключил разказа си с въздишка:
— Няма да преживеем тази нощ.
— Не вярвам — възразил му студентът. — Не смятам тези хора за толкова глупави, че да отнемат живота на четирима души заради дребния кяр, който ще изкарат от нас. Но не бива да се отбраняваме. Моята загуба ще е най-голяма — конят ми вече е в техните ръце, а платих за него петдесет дуката едва преди четири седмици. Кесията и дрехите си ще дам доброволно, защото животът ми, в края на краищата, е по-скъп от всичко това.
— Лесно ви е да говорите — обадил се коларят. — Тези неща, които може да загубите, не се набавят трудно, но аз съм разсилният на Ашафенбург и карам в колата си какви ли не стоки. В конюшнята пък са два хубави жребеца, които са единствената ми собственост.
— Не ми се вярва да ви посегнат — отбелязал златарят. — Ограбването на разсилен би предизвикало голяма шумотевица. Но заставам зад това, което казва господинът — предпочитам да харижа всичко, което имам, и да им дам дума, че никога не ще ги издам, нито ще се оплача от тях, отколкото заради нищожното си имущество да се опълча на хора, въоръжени с пушки и пищови.
Докато той говорел, коларят извадил свещите. Закрепил ги на масата и ги запалил.
— За Бога, нека потърпим и да видим какво ще ни сполети — рекъл той. — Да седнем отново заедно и да прогоним съня, като си разказваме истории.
— Добре — отвърнал студентът. — И защото аз бях на ред, мисля сега да ви разкажа Легендата за студеното сърце…
Студеното сърце. Първа част
Който пътува из Швабия, не бива да пропуска да се отбие в Шварцвалд — не заради дърветата, макар че не навсякъде може да се види такава необятна гора от красиви стройни ели, извисили връх чак до небето, а заради хората, които се различават значително от всички други наоколо.
Те са по-високи на ръст, с широки рамене и силни крайници и сякаш ободряващият аромат, който сутрин струи от елите, още от ранните им години ги прави по-разкрепостени, прозорливи и непоколебими, макар и малко по-сурови от обитателите на речните долини и равнините. Те се отличават рязко от хората, които не живеят сред гора, не само с поведението и ръста си, но и с обичаите и носиите си.
Най-красиво се обличат жителите на баденския Шварцвалд. Мъжете пускат брадите си да растат волно, както е повелила майката природа, а черните им сетрета, широките, силно набрани до коленете панталони, червените им чорапи и островърхите капели с широка периферия им придават нещо чуждоземно, което в същото време внушава респект. Повечето от хората в тази част на Шварцвалд се занимават с изработката на стъкло и на часовници, които разнасят из половината страни по света.
Другият край на гората се населява от потомци на същото племе, но различният поминък им е създал обичаи и навици, отличаващи ги от тези на стъкларите. Те търгуват с гората си — повалят и секат елите си, превозват ги по Наголд и Некар и от Горен Некар надолу по Рейн, чак до вътрешността на Холандия, където са познати на всеки крайморски жител с дългите си салове. Спират във всеки град по течението на реките и чакат някой да купи от гредите и дъските им, с които видимо се гордеят. Ала най-здравите и дългите от тях продават за тежки жълтици на Мийнхеерс, които строят от тях кораби. Тези хора са свикнали на суров начин на живот и на странстване. Изпитват радост да се качат на дървените си трупи и да се понесат по течението на реките и тъга, когато се провират между дърветата по брега нагоре към вкъщи.
Затуй и празничните им дрехи се различават толкова от тези на стъкларите от другата част на Шварцвалд. Носят сетрета от тъмен лен, а през мъжествените им гърди са преметнати тиранти, широки колкото човешка длан. Обути са в шалвари от черна кожа, а месинговият метър, който стърчи от джобовете им, е атрибут на честта. Най-голямата им гордост и радост обаче са ботушите — навярно модерни някъде по света, те са най-големите, които изобщо съществуват, защото могат да се издърпат две педи над коляното, така че салджиите да се разхождат във вода, дълбока три стъпки, без да се намокрят.