Като чул това, в главата му в миг просветнало, той скочил трескаво и изхвърчал навън, защото се изплашил, че може да е чул нещо погрешно. Настигнал тримата момци и малко грубо дръпнал певеца за ръкава.
— Стой, приятелю! — викнал му Петер. — Каква рима имаше на „стоя“? Стори ми добрината и кажи какво пееше.
— Какво те прихваща, бе? — отвърнал му шварцвалдецът. — Мога да пея каквото си пожелая и ми пусни веднага ръкава, или…
— Не, ще ми кажеш какво пя! — почти не на себе си изкрещял Петер и го стиснал още по-здраво.
Ала другите двама, които били свидетели на всичко, не се поколебали нито миг повече и здравата се нахвърлили с юмруци върху бедния Петер. Били го дотогава, докато болката го принудила да пусне дрехата на момъка и изтощен да се свлече на колене.
— Ето, получи си го — рекли му през смях те — и запомни, хубостнико, никога да не нападаш хора като нас на открит път.
— Ох, със сигурност ще го запомня — отвърнал им с въздишка Петер въглищарят. — Но сега, като си получих боя, бъдете така добри да ми кажете ясно какво пя той одеве.
Тримата отново избухнали в смях и го взели на подбив, но този, който пеел песента, му повторил думите и с весела глъчка и песни тримата продължили по пътя си.
— Значи „видях“ — рекъл горкият, като се изправял мъчително. „Видях“ се римува със „стоях“, сега, Стъклено човече, с теб отново имаме какво да си кажем.
Върнал се в къщата, взел шапката и дългата си тояга, сбогувал се с домакините и поел обратно към Елховия хълм.
Вървял бавно и замислено по пътя, защото трябвало да доизмисли стиховете. Щом стигнал Елховия хълм, където боровете се редели по-високи и по-начесто, му хрумнало какво да каже и рипнал високо от радост.
В този миг иззад елите се появил един страшно висок мъж, облечен в салджийски дрехи, стиснал в ръката си сопа, дълга колкото мачта. При вида на исполина, който бавно закрачил редом с него, коленете на Петер Мунк се подкосили и той едва не се строполил, защото се досетил, че това може да е само Михел Холандеца и никой друг. Ужасният великан продължавал да мълчи и Петер боязливо му хвърлял от време на време по някой поглед.
Той бил с цяла глава по-висок от най-високия човек, когото Петер познавал; лицето му не било вече младо, но не било и старо и било цялото набраздено и сбръчкано. Носел ленено сетре и огромни ботуши, опънати чак до широките му кожени три четвърти панталони, добре познати на Петер от легендата.
— Петер Мунк, какво правиш тук, на Елховия хълм? — с гърлен кънтящ глас го запитал най-подир горският цар.
— Добро утро, земляк — отвърнал Петер, като се стремял да покаже, че не се е уплашил, а в същото време треперел целият като лист. — Минавам през Елховия хълм на път към къщи.
— Петер Мунк — обадил се отново оня и го стрелнал с ужасния си пронизващ поглед, — пътят ти към къщи не минава през тази гора.
— Е, не съвсем, но — рекъл Петер, — но днес пече и си помислих, че ще е по-хладно…
— Не лъжи, ей, въглищарю Петер! — викнал му Михел Холандеца с гърмящия си глас — или като развъртя сопата си, ще те направя на сол. Мислиш, че не те видях да просиш при Дребния? — добавил с по-мек тон той. — Хайде, върви си, това беше глупава постъпка от твоя страна, но добре, че не знаеше думите. Дребния е стиснат и не пуска много, а който получи пари от него, не се радва на живота си. Ти, Петер, си бедно момче и чак душата ми страда за теб. Такъв смел, хубав момък, който може да постигне нещо в живота, а да гори дървени въглища! Другите пилеят цели шепи едри талери и дукати, а ти едва можеш да си отпуснеш няколко шестачета. Това ако не е мизерен живот!
— Така е, прав сте — жалък живот.
— Е, мен няма да ме затрудни да направя нещо за теб — продължил ужасният Михел — и на други свестни момчета съм помагал в беда, ти няма да си първият. Само кажи от колко стотачки се нуждаеш като за начало?
При тези думи Михел Холандеца разтръскал жълтиците в огромния си джоб и те зазвънели досущ като в съня на Петер от изминалата нощ.
Като го чул да говори така, от страх сърцето на Петер изтръпнало и болезнено се присвило. Почувствал как го обливат ту топли, ту студени вълни, защото Михел Холандеца съвсем нямал вид на човек, който раздава пари от съжаление, без да иска нищо в замяна. Спомнил си тайнствените думи на стареца, когато говорел за забогателите мъже, и обхванат от необясним страх и безпокойство, възкликнал: