Амата обаче се закачила в доспехите на един покрусен на вид рицар, яхнал изпосталял кон.
Пълзящите растения издърпали трите магьосници през процепа в зида, а рицарят бил изтеглен след тях без своя жребец.
Сред утринната свежест откъм навалицата екнали яростни крясъци на разочарование, после всички притихнали и зидът на градината се затворил.
Аша и Алтеда се ядосали, задето Амата неволно довела и рицаря.
— Само един човек може да се окъпе в кладенеца! Ще бъде трудно да решим коя от нас да влезе в него, а ти водиш и друг!
Сър Безкъсметен, както рицарят бил познат по земите отвъд зида, забелязал, че трите жени са вълшебници, а той нямал магически способности, не умеел да надделява и да се дуелира добре с меч по турнирите и не притежавал нищо, с което се откроява един мъж не-магьосник — разбирал прекрасно, че няма никаква надежда да изпревари жените и да влезе в кладенеца. Ето защо оповестил намерението си да си тръгне от градината и да излезе отново зад зида.
При тези думи се ядосала и Амата.
— Ама че си малодушен! — укорила го тя. — Извади меча, рицарю, и ни помогни да достигнем целта!
Речено-сторено: трите магьосници и отчаяният рицар се престрашили да навлязат в омагьосаната градина, където от двете страни на окъпаните в слънце пътеки растели какви ли не редки билки, плодове и цветя. Четиримата не се натъкнали на никакви препятствия и стигнали в подножието на хълма, на който бил кладенецът.
Там обаче около основата на възвишението се бил увил чудовищен бял Червей, подпухнал и сляп. Щом те се приближили, Червеят извърнал към тях грозното си лице и изрекъл следните думи:
Платете ми с доказателство за своята болка.
Сър Безкъсметен извадил меча и се опитал да убие звяра, но острието се прекършило на две. Тогава Алтеда започнала да замеря Червея с камъни, а Аша и Амата приложили всички заклинания, с които биха могли да го укротят или обезвредят, ала магическите им пръчки били точно толкова безсилни, както камъкът на приятелката им и стоманата на рицаря: Червеят не искал и не искал да ги пусне.
Слънцето се извисявало все повече в небето и в отчаянието си Аша се разридала.
Тогава огромният Червей долепил лице до нейното и започнал да пие сълзите по страните й. След като утолил жаждата си, той се заогъвал, отдръпнал се и се скрил в една дупка в земята.
Зарадвани, че Червеят е изчезнал, трите магьосници и рицарят тръгнали да се изкачват по хълма, убедени, че до пладне ще стигнат при кладенеца.
Някъде по средата на стръмния склон обаче се натъкнали на думи, прорязани в пръста отпред.
Платете ми с плода на своя труд.
Сър Безкъсметен извадил единствената паричка, която му се намирала, и я положил върху тревистия склон, тя обаче се търкулнала и се изгубила. Трите магьосници и рицарят продължили да се катерят, но макар да вървели часове наред, не напреднали и с една-едничка крачка: върхът не се приближавал, а надписът си стоял върху земята пред тях.
Всички били обезсърчени, понеже слънцето се било издигнало над главите им и започвало да се снишава към хоризонта, но Алтеда крачела по-бързо и по-решително от останалите и ги приканвала да последват примера й, въпреки че и тя не се изкачвала по омагьосания хълм.
— Смелост, приятели, не се предавайте! — извикала тя и избърсала потта, избила по челото й.
Щом капките паднали и заблещукали по земята, надписът, препречил пътя на четиримата, изчезнал и те установили, че отново могат да се движат нагоре.
Доволни, че и второто препятствие е било отстранено, те забързали колкото им крака държат към върха и накрая зърнали кладенеца, който проблясвал като кристал в купела от цветя и дървета.
Но тъкмо да излязат при него, пред тях изникнал поток, който обикалял около билото на хълма и им препречил пътя. В дълбоката бистра вода имало гладък камък, на който пишело:
Платете ми със съкровище от своето минало.
Сър Безкъсметен се опитал да преплува потока върху щита си, той обаче потънал. Трите магьосници издърпали рицаря от водата, сетне се помъчили да прескочат ручея, ала той не ги пускал, а през това време слънцето се снишавало все повече.
Четиримата започнали да умуват какво ли значи надписът върху камъка. Първа го проумяла Амата, извадила магическата си пръчка и изтеглила от съзнанието си спомените за всички щастливи мигове, прекарани с изчезналия си любим, а после ги пуснала в бързея. Потокът ги отнесъл и в него изникнали камъни, така че най-после трите магьосници и рицарят успели да минат по брода и да се качат на върха на хълма.