Усиленият му смях пръскаше ушите на писателя.
Той излезе от колибата, където се криеше, и се покатери върху стената до самата вода. Корабът бе спрял и спуснал въжено мостче, за да се качат изменниците. Под него се чу глас и Сам сведе поглед. Беше Джо, червеникавата му козина бе почерняла от влага, кръвта от раните му започваше да избива отново.
— Лотар, Файърбраш, Ширано и Джонштън ушпяха — каза той. — Ти как ши, Шам?
Американецът седна върху плътно набитата пръст.
— Ако от самоубийството щеше да има някаква полза, бих го сторил. Ала този свят е ад, Джо, истински ад. Дори не можеш да извършиш едно прилично самоубийство. На другия ден се събуждаш и ето те отново с проблемите ти, вкопчени в тебе като лепило или пъхнати… е, няма значение къде.
— Шам, шега какво ще правим?
Той дълго не отговаряше. Не можеше да има Ливи, но и Сирано вече я нямаше. Би понесъл мисълта за загубата й, ако не я виждаше.
Срамът от ликуването му за нещастието на французина щеше да дойде по-късно. Не сега. Бе твърде зашеметен. Да се раздели с кораба си беше още по-страшен удар от убийството на Ливи.
След всички години на упорит труд, тъга и предателства, кроежи и болки…
Ох, прекалено тежко бе, за да го понесе.
Джо се натъжи, щом го видя да плаче, но търпеливо изчака, докато сълзите на писателя пресъхнаха. Тогава произнесе:
— Шам, жапочваме ли да штроим нов кораб?
Сам Клемънс се изправи. Електрическите механизми на неговия приказен речен уникат издърпваха мостчето нагоре. Сирените пищяха тържествуващо, дрънчаха камбани. Джон сигурно още се заливаше от смях и вероятно го наблюдаваше с далекоглед.
Самюъл вдигна юмрук с надеждата, че кралят го вижда.
— Все някога ще се добера до тебе, предателю! — гласът му премина във вой. — Ще построя друг кораб и ще те догоня! Не ми пука какви препятствия ще срещна или кой ще ми се изпречи на пътя! Ще те смажа и с новия си кораб ще пръсна откраднатия, за да го махна от Реката! И никой, абсолютно никой — Непознатият, Дяволът или Бог, — колкото и да е силен, няма да ме спре! Някой ден, Джон! Някой хубав ден!