По източния бряг се стрелна светкавица, ревна гръм. Сам спря. Мълниите винаги го плашеха, по-точно страхуваше се детето у него. Те прибягваха през съзнанието му и му показваха преследващите го и витаещи лица на онези, които бе наранил, обидил или обезчестил, зад тях се мержелееха неясни физиономии, обвиняващи го за неназовани престъпления. Мълниите се гърчеха и тогава той вярваше в отмъстителния Бог, решил жив да го изгори, да го удави в изпепеляваща болка. Някъде в облаците се намираше Яростният възмездител и търсеше Сам Клемънс.
Джо каза:
— Охо, по Реката гърми. Не! Не е гръмотевича! Шлушай! Не можеш ли да го чуеш? Нещо штранно е, прилича на гръм, но е друго.
Сам се заслуша, а кожата му настръхна от студ. Далече надолу съвсем слабо отекваше тътен. Стана му още по-студено, когато дочу по-силен тътнеж нагоре по Реката.
— Какво е това, дявол да го вземе?
— Не ше плаши, Шам. Аж шъм ш тебе.
Ала и Джо трепереше.
По източния бряг мълния разпростря влакнестата си белота.
Сам подскочи и рече:
— Исусе! Видях нещо да проблясва!
Титантропът застана до него.
— Аха, та туй е корабът! Нали жнаеш — онжи, който жабеляжах над кулата. Но ижчежна!
Двамата стояха смълчани, взирайки се в мрака. Отново избухна мълния и този път над Реката нямаше бяла яйцевидна форма.
— Блесна от нищото и се върна в нищото. Като мираж — въздъхна американецът. — Ако и ти не бе го видял, щях да си помисля, че е илюзия.
Сам се събуди на палубата. Беше схванат, изстинал и объркан. Претърколи се и присви очи срещу слънцето, което едва се бе надигнало над източното било.
Джо лежеше по гръб до него, кормчията спеше до щурвала.
Но не това го накара да стане. Когато сведе поглед и златото на слънцето избледня, навсякъде имаше зеленина. Покритите с тиня полета и планини и разхвърляните отломки бяха изчезнали. По равнините имаше ниска трева, по-висока трева и бамбук; по хълмовете пак се издигаха гигантските борове, дъбове, тисове и железни дървета.
— Бизнесът върви нормално — промърмори Сам в неволен напън да остроумничи дори и при този шок.
Нещо бе приспало всички на борда на „Дрейругр“ и докато бяха в безсъзнание, бе извършена немислимата работа по разчистването на тинята и възстановяването на растителността. Тази част от Реката беше възродена!
8
Почувства се нищожен, слаб и безпомощен като кутре. Какво би могъл да стори той или всеки друг човек, за да влезе в сражение със същества, притежаващи мощта да извършат подобно чудо?
И все пак трябваше да има обяснение, физическо обяснение. Науката и пълният контрол над огромни сили бяха направили това, нямаше нищо свръхестествено.
Оставаше и утешителната надежда: вероятно едно от незнайните същества беше на страната на човечеството. Защо ли? И в каква мистична битка?
Целият кораб вече се оживи. Кървавата брадва и фон Рихтхофен едновременно се изкачиха на палубата. Кървавата брадва се смръщи, когато видя немеца, защото не му бе разрешил да стои горе. Но гледката на зеленината така го потресе, че забрави да изгони нарушителя.
Слънчевите лъчи огряваха сивите гъби на грааловите камъни. Искряха и по стотици малки дихания, сякаш купчинки от мъгла, които внезапно изникваха по тревата около камъните. Купчинките трептяха като топлинни вълни и изведнъж се сляха в плътни тела. Наоколо лежаха стотици мъже и жени. Бяха голи и до всеки от тях се виждаха струпани кърпи и граал.
— Прехвърляне на едро — промърмори Сам на немеца. — Онези, които са умрели заради изключването на западните граали. Хора откъде ли не. Добре поне, че ще мине време, докато се организират, а и няма да знаят, че тъпчат находище на желязо под краката си.
— Как ще открием метеорита? — попита Лотар фон Рихтхофен. — Сигурно всички следи от него са потулени.
— Ако още си е на мястото — добави Сам и изруга. — Всеки, който би могъл да направи това за една нощ, не би имал проблем да махне дори чудесия с такива размери.
Изпъшка.
— А може да е паднал в средата на Реката и сега да е погребан под хиляда фута вода!
— Приятелю мой, струваш ми се потиснат — каза Лотар. — Недей. Първо, надали са махнати метеорита. И второ — какво от това, ако са? Няма да си по-зле от преди. Пак ти остават виното, жените и песните.
— Не мога да се задоволя с тях. Още повече че не бих приел да сме възродени за нов живот само за да се забавляваме вечно. Такова схващане няма смисъл.
— Защо не? — ухили се Лотар. — Не знаеш мотивите на тези тайнствени същества за създаването на всичко това и за оставянето ни тук. Възможно е да се хранят с чувства.