Разбира се, фон Рихтхофен се отнесе пренебрежително към историята, ала норвежците вярваха в откровението на сънищата. За съжаление сред неизбежно проявилите скептицизъм бе и Ерик Кървавата брадва.
— Искаш да се завлечем на десет мили и да копаем само защото си сънувал кошмарна дивотия? — изрева той. — Клемънс, винаги съм смятал, че умът ти е слаб като смелостта, а сега съм сигурен! Забрави това!
Сам седеше, докато се хранеше. Стана и с яден поглед под тежките си вежди заговори:
— Тогава аз и Джо ще тръгнем сами. Ще организираме местните хора да ни помогнат в копането и щом намерим желязото — което непременно ще стане, — няма да се промъкнеш в организацията нито с любов, нито с пари. Между другото, първото не си имал и на Земята, а тук второто просто не съществува.
Хляб и пържола пръснаха от устата на Ерик, той кресна и завъртя оръжието:
— Няма един жалък трол да ми приказва така! Ще изкопаеш само гроба си, окаяник такъв!
Джо, вече застанал до Клемънс, изръмжа и измъкна огромната каменна брадва от калъфа на колана си. Викингите оставиха яденето и отстъпиха да се подредят малко зад своя вожд. Фон Рихтхофен се хилеше, докато американецът описваше съня си. Усмивката като че замръзна на лицето му, той трепереше. Но не от страх. Сега се изправи, безмълвно застана отдясно на Клемънс и каза на Кървавата брадва:
— Мой норвежки приятелю, ти се присмиваше на бойните умения и храбростта на немците. Време е да натикам подигравките ти в гърлото.
Ерик се разсмя гръмогласно.
— Две нафукани петлета и една маймуна! Няма да умрете от лека смърт, ще се погрижа да минат дни, докато намерите радостта в нея! Преди да свърша с вас, ще ми се молите да сложа край на мъките ви!
— Джо! — каза Клемънс. — Внимавай първо да убиеш Кървавата брадва. После може да се поизпотиш малко, докато натръшкаш останалите.
Джо вдигна петдесетфунтовата кремъчна глава над рамото си и я завъртя в дъга с такава лекота, сякаш тежеше само фунт.
— Ще му пръшна гръдната кошт ш едно хвърляне, нищо чудно да поваля още няколко.
Норвежците знаеха, че това не беше самохвалство. Бяха гледали как троши твърде много черепи. Бе способен да избие половината от тях, преди те да го убият, а може би и да размаже всички и пак да остане на краката си. Но се бяха заклели да бранят Кървавата брадва до смърт и колкото да беше неприятен на мнозина, те нямаше да престъпят клетвата си.
В долината на Реката би следвало да няма страхливци, а храбростта да се е превърнала във всеобщо качество. Смъртта не беше вечна. Убиваха някого само за да възкръсне отново. Ала смелчаците на Земята обикновено се проявяваха и тук, докато боязливите си оставаха същите. Съзнанието можеше да схваща, че гибелта трае едва един ден, но клетките на тялото, подсъзнателното, проправените пътища на емоциите или това, което допълнително образуваше човешкия характер, не признаваха този факт. Винаги, когато можеше, Сам Клемънс отбягваше насилието и причиняваната от него болка — от нея се боеше повече, отколкото от умишлена смърт. Бе се бил заедно с викингите, бе въртял брадва, размахвал копие, бе нанасял и получавал рани, а веднъж дори уби човек, макар че стана повече случайно, отколкото с умение. Но не беше истински воин. По време на битки клапите на сърцето му се отваряха напълно и силата му изтичаше през тях.
Сам добре знаеше това, обаче не чувстваше никакъв срам, нито се укоряваше.
Ерик Кървавата брадва беснееше и въобще не се страхуваше. Но ако умреше, както бе много вероятно, никога не би успял да участва в мечтата на Клемънс за речния кораб или да щурмува крепостите на Северния полюс. А колкото и да се присмиваше, все пак някаква част от него вярваше, че е възможно сънищата да са откровения, пратени от боговете. Може би се лишаваше от величаво бъдеще.
Сам Клемънс си познаваше човека и беше готов да се обзаложи, че амбициите ще надмогнат гнева му. Така и стана. Кралят свали брадвата и се усмихна насила.
— Не е хубаво да се съмняваме в пратеното отгоре, докато не го огледаме — каза той. — Срещал съм жреци, на които в сънищата им Один и Хеймдал разкриваха истината, обаче те нямаха сърце да се бият и изричаха лъжи, освен когато говореха от името на боговете. Ако там има желязо — добре. Ако не… тогава ще подхванем нещата откъдето ги оставихме.
Сам въздъхна с облекчение и си пожела да не трепери така. Пикочният мехур и червата му причиняваха болки от напъна да се облекчат, но в такъв момент той не смееше да се отдалечи с извинение. Трябваше да играе ролята на човека, който владее положението. Десет минути по-късно, неспособен да търпи повече, тръгна към барачката на клозета.