Хикс, Тайнственият непознат, бе казал, че копането може да започне където и да е в близост до десетия граалов камък нагоре по Реката от сегашното им място. Обаче бъдещите копачи най-напред трябваше да набият в главите на местните кой тук дава заповедите. Чикагският гангстер от 20-те и 30-те години Алфонсо Джилбрети се бе съюзил с белгийски магнат на каменовъглени мини и стоманодобивни предприятия, живял в края на деветнадесети век, както и с турски султан от средата на осемнадесети. Този триумвират следваше вече станалата класическа схема първо да организира ядрото на банда от онези, които са били безмилостни експлоататори на себеподобните си чрез престъпления, бизнес и други земни дейности. Хората, протестирали срещу наскоро самонатрапилите се управници, бяха премахнати предния ден и бандата определяше каква част от грааловата си дажба всеки човек ще плаща за „покровителството“. Джилбрети си беше подбрал харем от пет жени, от които две по желание. Една от тях вече бе мъртва, защото когато вечерта влязъл в нейната колиба, се опитала да му счупи главата с граал.
Клемънс научи всичко това по „безжичния телеграф“. Осъзна, че срещу викингите ще се изправят Двеста бандити и поне хиляда души от така наречената милиция. А разполагаха с четиридесет мъже и двадесет жени. Но пък местните имаха само бамбукови копия с обгорени върхове, докато нашествениците бяха въоръжени с броня от кожа на речен дракон, кремъчни брадви, стрели и пики с кремъчни остриета. Е, имаха и Джо Милър.
От кораба Кървавата брадва обяви какво смятаха да правят норвежците. Ако тукашните хора искаха да участват, можеха да сторят това под тяхна власт. Но никой нямаше да „внася своя дял“ от полученото в граала си и никоя жена нямаше да бъде насилвана.
Джилбрети запрати към Ерик едновременно копие и сицилианско проклятие. Норвежецът избегна въздействието на двете и метна брадвата си. Острието потъна в гърдите на Джилбрети, а побеснелият крал скочи от кораба на земята и преди някой друг да помръдне, препусна към скъпоценното си оръжие с настръхнал от кремъчни парчета боздуган. Последваха го Джо Милър и тридесет мъже. Жените опъваха лъкове, докато една група изстреля по бандитите последната ракета. Тя попадна точно в целта, до задните редици на плътно скупчилите се джилбретианци. Около четиридесет от тях бяха убити, ранени или зашеметени. След седемдесет секунди белгийският магнат и турчинът бяха мъртви, с размазани от брадвата на Джо глави, а другите или станаха жертви, или бягаха да си спасят живота.
Никой не се измъкна. Хората от милицията съзряха своя шанс за отмъщение и намушкаха повечето до смърт. Десетте останали живи бяха разпънати, в телата им забиха горящи бамбукови трески. Сам Клемънс понесе писъците толкова дълго, колкото му стигнаха силите. Не искаше да стане непопулярен, като прекалено съкрати развлечението, затова се опита да не забелязва гледката. Лотар фон Рихтхофен каза, че може да разбере желанието да причиняват страдания у тези, които са ги преживели. Но нямало да търпи туй варварство и минута повече. Отиде до най-близкия клетник и го накара да млъкне с единствен замах на брадвата си. После заповяда и другите незабавно да бъдат ликвидирани. Ерик би могъл да се намеси в изпълнението на тази заповед, защото според него беше уместно да поизтезаваш враговете си — за урок и на тях, и на останалите. Само че бе зашеметен от парче скален шрапнел при взрива на ракетата и за момента не влизаше в сметките.
Милицията неохотно се подчини, но по свой начин. Хвърлиха деветимата оцелели в Реката, където огънят несъмнено угасна, ала не и болката от самите трески. Преди да се удавят, някои се мятаха минути наред. А това беше странно, защото можеха да прекратят мъките във вътрешностите си, като се самоубият, сигурни, че не след дълго ще бъдат отново живи и здрави. Но инстинктите им за оцеляване имаха такава сила, че те до последно се бориха да задържат глави над водата.
11
Не започнаха да копаят веднага. Местните хора първо трябваше да бъдат организирани, после да бъдат утвърдени някои административни, съдебни и законодателни правила, а накрая да бъде създадена и военна сила. Налагаше се да определят и границите на новата държава. Клемънс и Кървавата брадва поспориха за това, преди да решат, че разстояние от три мили в двете посоки по Реката от мястото на разкопките е територия, която могат да държат под контрол. По границите построиха подобие на „линията Мажино“. Състоеше се от широка двадесет фута ивица със стърчащи под различни ъгли от земята бамбукови остриета с дължина два фута. Линията продължаваше от основата на планината до крайбрежието. До бариерите направиха колиби, където в ролята на гарнизон се заселиха копиеносци и жени.