О’Брайън беше нисък и крехък младеж с перушинеста, почти оранжева коса и лице с толкова фини черти, че изглеждаше едва ли не женствен. Имаше крива усмивка, която въпреки това някак си успяваше да очарова.
— Достъпна е навсякъде нагоре и надолу по Реката — посочи гъбата на най-близкия граалов камък. — Три пъти дневно тези камъни дават електричество с невероятна мощност. Какво ще ни попречи да прикачим кабели към няколко от тях и да съхраним заряда, за да движи моторите на кораба?
В първия миг Сам се опули.
— Гръм да ме порази! Не, това е безсмислено изречение! Аз съм като гръмнат! Пред погледа ми е, а никога не се сетих за тоя вариант! Разбира се!
После присви очи и дебелите му рошави вежди слязоха надолу.
— Как, по дяволите, ще заредите цялата тази енергия? Не разбирам много от електричество, но поне зная, че ще ви е нужна акумулаторна батерия с височината на Айфеловата кула или кондензатор с размера на връх Пайк.
О’Брайън поклати глава.
— И аз така мислех. Обаче този човек — той е мулат, наполовина африканер, наполовина зулу и се нарича Лобенгула ван Боом — ми каза, че ако разполагал с материалите, щял да приготви зарядно устройство. Кръстил го е батадензатор — куб с десетметрови страни, който можел да съхранява десет мегакиловата и да ги отдава по една десета от волта в секунда или цялото количество наведнъж. Щом успеем да изкопаем боксита и да направим алуминиеви кабели, а има много проблеми да смогнем дори с това; ще ги използваме в електрическите вериги и електромоторите. Алуминият не е толкова подходящ, колкото медта, но от нея нямаме, така че този метал също ще свърши работа.
Яростта и безсилието на Сам изчезнаха. Той се ухили, щракна с пръсти и леко подскочи.
— Намерете Ван Боом! Искам да говоря с него!
Засмука дима дълбоко, краят на пурата му грееше като виденията в неговото съзнание. Големият бял колесен кораб вече вдигаше пара (не, движеше го електричество?) нагоре по Реката със Сам Клемънс в рубката; Сам Клемънс с капитанската фуражка, направена от кожа на речен дракон; Сам Клемънс, капитан на легендарния и уникален красавец, грамадния речен съд, пенещ водата в началото на милионите мили пътешествие. Никога не е имало такъв кораб, никога не е имало такава река, никога не е имало такова пътуване! Свирките пищят, камбаните дрънчат, екипажът е съставен от велики или почти толкова велики за своето време мъже и жени. От прачовека Джо Милър, живял милион години преди Христа с мамутите, до слабоватия, но с неизчерпаем ум учен от последните десетилетия на двадесети век.
Фон Рихтхофен го върна към околната действителност.
— Готов съм да започна изкопаването на желязото. Ала какво смяташ да правиш с Джо?
Сам изпъшка.
— Не мога да реша. Напрегнат съм като шлифовчик на диаманти преди първото почукване. Едно грешно движение и скъпоценният камък се пръска на парченца. Добре, добре! Ще пратя Джо. Ще трябва да поема рисковете. Но без него се чувствам безпомощен като любител на мед без черпак или като банкер по време на Черния петък. Ще кажа на Кървавата брадва и на титантропа, а ти и твоята група можете да започвате. Само че нека да спретнем церемония. Всички ще ударим по едно и аз ще направя първата копка.
Няколко минути по-късно, със стомах, сгрят от здрава глътка бърбън, с пура в уста и завършил речта си, Сам започна да копае. Бамбуковата лопата имаше остър ръб, но тревата бе толкова жилава и гъста, че се налагаше да използва дървената плоскост вместо мачете. Запотен, псуващ, заявяващ, че винаги е мразил физическото натоварване и не е бил създаден за копач на ями, Сам сечеше тревата. Когато заби вече затъпения инструмент в пръстта, установи, че не може да вдигне и половин купчинка земя.
— Кълна се в голямата рогова лъжица! — извика той и захвърли лопатата. — Нека това да го свърши някой селянин, годен за черна работа! Аз съм умствен труженик!
Тълпата се разсмя и се залови за делото с кремъчни и бамбукови ножове, както и с кремъчни брадви.
— Ако нашето желязо е десет фута по-надолу, ще ни трябват десет години да го намерим — каза Клемънс. — Джо, по-добре да се върнеш с много кремък, иначе с нас е свършено.
— Трябва ли да отида? — попита Джо Милър. — Ще ми липшваш, Шам.
— Налага се да заминеш, приятелю, както на всички се налага понякога. Не се тревожи за мен.
12
През следващите три дни бе изкопана дупка с ширина десет фута и дълбока един. Фон Рихтхофен така организира групите, че на всеки петнадесет минути някоя сменяше предишната. Нямаше недостиг на отпочинали и силни копачи, но се бавеха поради трошенето на нови кремъчни остриета и направата на нови бамбукови инструменти. Норвежецът ръмжеше при повреждането на брадвите и ножовете и твърдеше, че ако ги нападнат, каменните оръжия не биха порязали и кожата на бебе. Клемънс за десети път го молеше за разрешение да използват стоманения уникат, ала Ерик отказваше.