— Аз съм от Мисури — отвърна Сам — и никога не ме е бивало в търговията с мулета. Но ако бягаш да отървеш кожата си и глутница вълци те хапе по петите, ще замениш крантата с подбити копита за див мустанг, стига да те отнесе далече от опасността. После ще му мислиш как да слезеш от него, без да си счупиш врата.
Битката, започнала в утрото на следващия ден, беше продължителна. На няколко пъти Клемънс и крал Джон бяха близо до катастрофата. Флотата на англичанина се бе скрила в мъглата до източния бряг и мина зад корабите на немеца. Хвърлените от матросите на Джон пламтящи борови факли подпалиха голяма част от съдовете на фон Радовиц. Но нашествениците говореха на един език, бяха дисциплинирани, водили много битки заедно, а и значително по-добре въоръжени.
Техните ракети потопиха доста от корабите на Джон и взривиха проломи в бариерата на брега. Тогава немците щурмуваха под прикритието на градушка от стрели. По време на десанта в дупката, изкопана за добиване на желязо, избухна ракета. Сам беше съборен от експлозията и се надигна полузамаян. След това осъзна присъствието на някакъв мъж, когото досега не помнеше да е заставал край него. Беше уверен, че допреди миг мъжът не е бил в околността.
Непознатият бе висок около пет фута и седем инча, с яко, дори твърде масивно телосложение. „Като стар червен овен“ — каза си Сам, макар че, разбира се, непознатият изглеждаше на двадесет и пет години. Къдравата му кестенява коса висеше до кръста. Черните му вежди бяха дебели колкото тези на Сам, а очите — тъмнокафяви, с пръски от бледозелено. Лицето — орлово и с издадена напред брадичка. Ушите — едри, щръкнали почти под прав ъгъл към черепа.
„Тяло на стар червен овен — мислеше американецът, — с глава на голяма ушата сова.“
Макар и рядко, той и преди беше виждал материала, от който бе изработен лъкът му: два рога, извиващи се край устата на речния дракон, съединени, за да образуват двойна извивка. Този вид беше определено най-мощният и издръжлив в долината, но криеше един недостатък — нуждаеше се от изключително силни ръце.
Коженият колчан на непознатия съдържаше двайсетина стрели с кремъчни остриета, а пръчките им бяха грижливо направени от опашни кости на речен дракон и вместо пера имаха толкова тънко изрязани костени парченца, че слънцето просветваше през тях.
Той говореше на немски със забележим акцент, труден за разпознаване.
— Приличаш ми на Сам Клемънс.
— Аз съм — потвърди Клемънс. — Каквото е останало от мен. Но вие как?…
— Описа те… — непознатият се запъна — един от Тях.
В първия момент Сам не разбра. Частичната глухота, предизвикана от взрива, крясъците на мъже, убиващи се един друг на двайсетина ярда по-нататък, други по-далечни експлозии на ракети и внезапното появяване на този човек придаваха на всичко някакъв оттенък на недействителност.
— Той ви прати… Тайнственият непознат… той ви е пратил! Вие сте един от Дванадесетте!
— Той ли? Не позна! Тя ме прати!
Сам нямаше време да му задава въпроси и потисна импулса си да го попита колко е добър с оръжието. Наглед би могъл да изстиска от лъка и последния атом на възможностите му. Вместо това американецът се покатери на купчината пръст до дупката и посочи най-близкия вражески кораб, опрял нос в крайбрежната ивица, където някакъв застанал на кърмовата палуба мъж крещеше заповеди.
— Фон Радовиц, вождът на противника — отбеляза Сам. — Намира се извън обсега на нашите слабовати лъкове.
Гъвкаво, бързо, с прекъсване само за кратко прицелване, без да преценява вятъра, който по това време на деня винаги духаше с устойчивите шест мили в час, мъжът пусна черната стрела. Траекторията й завърши в слънчевия сплит на фон Радовиц. Немецът се затътри назад от удара, извъртя се, показвайки щръкналия от гърба му окървавен връх, и падна във водата между кораба и брега.
Заместникът му прегрупира хората си и непознатият заби следващата стрела в него. Джо Милър, облякъл броня от кожа на речен дракон, размахваше огромния си дъбов боздуган и опустошаваше редиците на немците в средата на бойната линия. Приличаше на осемстотинфунтов лъв с човешки мозък. Заедно с него напредваха смъртта и паниката. Той разбиваше по двайсетина черепа в минута, понякога вдигаше със свободната си ръка противник и го хвърляше, за да повали още половин дузина.
В един или друг момент петима мъже пробваха да го заобиколят, обаче винаги ги пресрещаха черните костени стрели на новодошлия.
Строят на нашествениците се разкъса и те се опитаха да се върнат на корабите си.
Фон Рихтхофен, гол и окървавен, но ухилен до уши, затанцува пред Сам.