Все пак дори с достъпните на Непознатия сили не би било лесно да отклони сто хиляди тона желязноникелов сидерит и да го накара да тупне на двадесет и шест мили от боксита и другите находища. Всъщност Непознатият бе сметнал, че е улучил точно в десетката на мишената. Преди да изчезне с някаква незнайна мисия, бе казал на Сам, че минералите са нагоре по Реката и се намират на не повече от седем мили. Обаче грешеше. Това разгневяваше Сам и същевременно го радваше. Ядосваше се, защото не всички суровини му бяха под ръка, но се радваше, че и Етичните могат да грешат.
Този факт не помагаше особено на хората, постоянно затворени между непристъпните планини с височина двадесет хиляди фута в долина със средна широчина от десет мили. И те щяха да останат затворени хиляди години, а може би и завинаги, освен ако Самюъл Лангхорн Клемънс не успееше да построи своя речен кораб.
Сам отиде до небоядисаното чамово шкафче, отвори вратичката и извади шише от мътно стъкло. Съдържаше двайсетина унции бърбън, дарен от хора, които не пиеха. Изгълта около три унции, трепна, изпръхтя, удари се по гръдния кош и върна бутилката на мястото й. Ха! Нима има нещо по-добро за начало на деня, особено когато се събудиш след кошмар, който би трябвало да е забранен от Великия цензор на Сънищата. Тоест ако оня изпитваше поне мъничко любов и уважение към един от предпочитаните си създатели на съновидения — Сам Клемънс. Може би в края на краищата Цензорът не го обичаше. Струваше му се, че вече малцина го обичат истински. За да върви построяването на кораба, му се налагаше да прави нежелани и за самия него неща.
А тук бе и Ливи, негова съпруга на Земята в продължение на тридесет и четири години.
Той изруга, поглади своите несъществуващи мустаци, отново посегна към шкафчето и извади бутилката. Още една глътка. От очите му изскочиха сълзи, но не знаеше дали са предизвикани от бърбъна, или от мисълта за Ливи. Вероятно в този свят на сложни сили и извършители със загадъчни действия сълзите му потекоха и по двете причини. Заедно с други неща, в които подсъзнанието в момента не му позволяваше да надникне. То щеше да изчака, докато тромавото съзнание се наведе да върже връзките на умствените си обувки, а после да го срита по задника.
Мина по бамбуковите рогозки и се загледа през стъклото на илюминатора. Там долу, на около двеста ярда, под клоните на желязно дърво се намираше кръгла колиба с коничен покрив и две стаи. В спалнята й бяха Оливия Лангдън Клемънс, неговата жена — неговата бивша жена, и дългият като върлина, с грамаден като клюн нос и слаба брадичка Савиниен Сирано Втори дьо Бержерак — фехтувач, волнодумец и писател.
— Ливи, как можа? — промълви Сам. — Как можа да разбиеш сърцето ми, сърцето на своята младост?
Откакто тя пристигна със Сирано дьо Бержерак, измина година. Той бе потресен, по-силно от когато и да било през своите седемдесет и пет години на Земята и двадесет и една в този Речен свят. Що-годе се възстанови. Или щеше да се възстанови, ако не бе преживял още един шок, макар и по-слаб. Но нищо не можеше да надмине силата на първия. В крайна сметка как да очаква двадесет и една години Ливи да живее без мъж? Особено щом отново се беше появила млада, красива и страстна, без никаква подкрепена от разума надежда някога да го види. Той самият бе живял с половин дузина жени и не можеше да иска от нея въздържание или вярност. Ала все пак бе очаквал, че веднага щом го срещне, ще зареже приятеля си, както маймуна захвърля нагорещена монета.
Но не стана така, тя обичаше Дьо Бержерак.
След нощта, през която Ливи излезе от речната мъгла, той я виждаше почти всеки ден. Разговаряха достатъчно любезно и от време на време успяваха да напуснат черупката на сдържаността — смееха се и разменяха шеги, също както на Земята. Понякога за миг пламтящите очи на всеки казваха на другия, че старата любов още трепти във въздуха между тях. Тогава той усещаше, че ще се пръсне от препълнилия го копнеж. „Като кошер с мед“ — така си казваше по-късно със смях, но му се плачеше, защото пристъпваше към нея неспособен да се сдържи, а Ливи отстъпваше към Сирано, ако се случеше да е наблизо, или се оглеждаше за него, ако не беше.
Всяка нощ тя бе с онзи французин — недодялания мръсник с големия нос, хлътналата брадичка и огромната адамова ябълка, ама весел, със силен интелект, остроумен и жизнен, талантлив и страховит. „Мъжественият жабок“ — мърмореше си Сам. Представяше си го как подскача със страстно квакане хъм бялото, отсенено в черно, заоблено тяло на Ливи; подскача и квака…
Клемънс се разтрепери, а от това нямаше полза. Даже когато тайно водеше тук жени — ех, какво ли толкова криеше, — той пак не можеше напълно да я забрави. Дори когато използваше дъвката за мечти, отново не бе в състояние да я забрави. Обратно, тя още по-силно навлизаше в разбушувалото се от наркотика съзнание, носена от ветровете на желанието. Чудесният кораб „Ливи“, с издути бели платна, с изящно очертан бял корпус…