И Артур беше проводил пратеници, които поискали той да им бъде предаден. Разбира се, исканията им бяха отхвърлени, макар че само чувството за чест на Сам и страхът му от Джон попречиха да се съгласи с желанието на племенника.
Сега Джон бе изпратил четирима мъже да убият Артур. Двама от тях срещнали смъртта си, останалите избягали с дребни рани по себе си. Това означаваше вражеско нахлуване. Артур не само искаше да си отмъсти, той мечтаеше да сложи ръка и на метеоритното желязо.
Ивицата от четиринадесет мили по десния бряг между Пароландо и Нови Бретан беше известна като Земята на Чернски, на есперанто Cernskujo. Чернски, полковник от украинската кавалерия през шестнадесети век, бе отказал да се съюзи с Артур. Но народът на север от Нови Бретан се управляваше от Иеясу. Той беше силен и амбициозен човек, който през 1600 година поставил началото на шогуната Токугава със столица Едо, по-късно наречена Токио. Шпионите на Сам съобщаваха, че японецът и бретонецът се виждали шест пъти, за да обсъждат военните си замисли.
Непосредствено на север от Иеясуйо се намираше Клеоменуйо. Там властваше Клеомен, цар на Спарта и природен брат на онзи Леонид, който бранил прохода Термопили. Клеомен се бе срещал три пъти с Иеясу и Артур.
Дългата единадесет мили ивица на юг от Пароландо се наричаше Публия — на името на своя крал Публий Крас. По време на Галските походи на Юлий Цезар, Публий бил офицер в кавалерията му. Беше склонен да поддържа дружески отношения, макар че измъкна висока цена за разрешението Сам да изсече дърветата в земята му.
На юг от Публия пък се разполагаше Тайфонуйо, управлявана от Тай Фънг, един от пълководците на хан Хубилай, умрял на Земята, когато паднал пиян от коня си.
А южно от Тайфонуйо се намираше Соул Сити, начело на който стояха Илуд Хакинг и Милтън Файърбрас.
Най-после Клемънс спря, като гледаше гневно изпод рошавите си вежди.
— Бил, най-гадното е, че не мога да направя нищо особено. Ако кажа на Джон, че зная за опита му да убие Артур, който според сведенията ми за него може и да си заслужава смъртта, Джон ще научи, че съм го шпионирал в дома му. И просто ще отрича всичко — ще поиска да доведа неговите обвинители, а ти се досещаш какво би им се случило, какво би се случило на тебе.
Гревъл пребледня.
— Остави кръвта си свободно да тече по вените, няма да направя такова нещо. Не. Единственият избор е да си замълчим и да гледаме какво ще стане по-нататък. Но вече до гуша ми дойде да си трая. Това е най-презреният човек, когото съм срещал, и ако ти знаеше за обширния кръг на моите познанства, включващ и издатели, щеше да почувстваш дълбочината на думите ми.
— От Джон би станал добър бирник — каза Гревъл, сякаш с тази фраза стигна до дъното на възможните оскърбления и за него наистина беше така.
— Бях принуден да приема Джон за съдружник в лош ден — промърмори Сам и издуха дима, след като се завъртя към лейтенанта. — Но ако не го бях приел, щях да загубя шансовете си да използвам желязото.
Той благодари на Гревъл и го пусна да си върви. Небето над планините оттатък Реката почервеняваше. Скоро целият свод щеше да порозовее по краищата, после да стане син отгоре, ала още имаше време, докато слънцето се покаже над планините. Преди това грааловите камъни щяха да изпразнят своя заряд.
Сам изми лицето си с водата в един леген, среса право назад гъстия храсталак на червеникавата си коса, разтърка с върха на показалеца пастата по зъбите и венците и я изплю. Стегна на кръста си колана с четирите калъфа и увисналата на връв торба. Наметна на раменете дълга кърпа и взе дъбовата тояга, обкована с желязо, а с другата ръка стисна дръжката на граала. След това слезе по стълбата.
Тревата все още беше влажна. Всяка нощ в три започваше дъжд, който продължаваше половин час и долината не изсъхваше, докато не я огрееше слънцето. Ако не бе липсата на болестотворни микроби и вируси, половината хора тук отдавна щяха да измрат от пневмония и грип.
Сам беше отново млад и жизнен, но въпреки това не обичаше физическите натоварвания. Докато вървеше, обмисляше идеята си за малката железница, която би искал да прокара от къщата до брега. Но тя би ограничила твърде много възможностите за придвижване. Защо да не направят автомобил с двигател, който да консумира дървесен спирт?