По пътя хората започнаха да се присъединяват към него и постоянно заемаха вниманието му със „Saluton!“ и „Bonan Matenon!“. В края на разходката той даде своя граал на някакъв мъж, който го постави във вдлъбнатината на сива гранитна скала с формата на гъба. Около шестстотин други сиви цилиндъра бяха сложени в подобни вдлъбнатини и тълпата се отдалечи на безопасно разстояние. Петнадесет минути по-късно сякаш изригна тътен. На двадесет и пет фута височина подскочиха сини пламъци, гърмът отекна към планините. Назначените да се грижат за граалите през този ден се качиха върху скалата и започнаха да ги раздават. Сам отнесе своя обратно в рубката, като по пътя се чудеше защо не нареди на някого да го взема вместо него. Обяснението се криеше във факта, че всеки човек твърде много зависеше от своя граал и просто не се решаваше да го изпусне от погледа си.
След като се върна вкъщи, той вдигна капака. Шест кутии, закрепени с подвижни скоби, съдържаха закуската му, придружена от различни други дреболии.
Граалът имаше фалшиво дъно, криещо преобразувател на енергия в материя и програмирани менюта. Тази сутрин получи бекон с яйца, препечена филия с масло и конфитюр, чаша мляко, резен пъпеш, десет цигари и още една с марихуана, кубче дъвка за мечти, пура и чаша с някакъв превъзходен алкохолен концентрат.
Настани се до масата да хапне с удоволствие, но вместо това усети горчилка. Загледа се в илюминатора на десния борд (за да не надникне през вратата на Сирано дьо Бержерак) и видя младеж, коленичил пред колибата си. Човекът се молеше със затворени очи, сплел пръсти като в черква. Носеше само препаска и спирално навита кост от речна риба, окачена на шията му с кожена връв. Косата му бе тъмноруса, лицето — широко, а тялото — мускулесто. Но ребрата му вече се брояха.
Молещият се мъж беше Херман Гьоринг.
Клемънс го напсува и събори назад стола, после го вдигна и пренесе закуската си от бюрото на голямата кръгла маса в средата на стаята. Този човек неведнъж му разваляше апетита. Ако имаше нещо на света, което да не понася, то това бяха бившите грешници, а Херман Гьоринг бе вършил повече зло от почти всички други хора, затова сега изравняваше везните, като бе станал по-свят от почти всички. Поне така му се струваше на Сам, макар Херман Гьоринг да твърдеше, че бил най-недостоен сред недостойните — в определен смисъл.
„Махай се с твоето надменно смирение — бе му казал Сам. — Или поне застани така, че вятърът да не духа от тебе към мен…“
Ако не беше Магна Харта, съчинена от американеца (въпреки протестите на крал Джон, с което повтаряше историята), той отдавна би изритал Гьоринг и последователите му. Е, поне допреди седмица. Но Хартата, конституцията на държавата Пароландо, най-демократичната в човешката история, даваше пълна свобода на вярата и на словото. Е, във всеки случай почти пълна. Трябваше да има и някои ограничения.
Обаче собственият му документ забраняваше на Сам да попречи на мисионерите от Църквата на Втората възможност в проповедите им.
Хм, ако Гьоринг продължеше с протестите си, с, речите си, с привличането на още хора за доктрината на пасивната съпротива, Сам Клемънс никога нямаше да получи своя речен кораб. Херман Гьоринг превърна кораба в символ. Казваше, че въплъщавал човешката суета, алчност, страстта към насилие и пренебрежението към замислите на Създателя за света на хората.
Човекът не бивало да строи такива неща, а да съгражда по-величави селения на душата. Всичко, от което той сега се нуждаел, било покрив над главата му, за да го пази от дъжда, и тънки стени, за да има възможност за уединение, защото вече не бил принуден да изкарва прехраната си с пот на челото. Храната и напитките му били давани, без да се очаква в замяна нищо от него, даже и благодарност. Всеки човек разполагал с достатъчно време да определи съдбините си, но не трябвало да съгрешава спрямо другите, нито да ограбва техните вещи, тяхната любов или достойнство. Трябвало да уважава себе си и останалите. Само че не можел да постигне това с кражби, грабежи, насилие и презрение. Той следвало да…
Сам отмести поглед. Гьоринг имаше и някои чудесни схващания, които той също споделяше. Но немецът грешеше, ако смяташе, че близането на подметките на съществата, които ги бяха оставили тук, би ги повело към някаква Утопия или спасение на душите им. Човечеството отново бе изиграно, пак го използваха, злоупотребяваха с него и го мамеха. Всичко — възкресението, подмладяването, освобождаването от болести, безплатните храна, алкохол и тютюн, свободата от тежък труд или икономическа принуда, — всичко беше илюзия, захарна пръчица, с която да замъкнат бебето-човечество към някоя тъмна пресечка, където… Къде ли? Сам не знаеше. Но Тайнственият непознат бе признал, че Хомо сапиенс отново е подлъган с най-жестоката от всички измами, по-жестока дори от първата — живота на Земята. Хората бяха възкресени и оставени на тази планета като обекти на необозримо научно изследване. Това беше положението. И когато изследванията приключат, Човекът пак ще хлътне в тъмата и забравата. Отново измамен.