Но какво би спечелил Непознатият, след като казваше това на някои подбрани хора? Защо бе избрал малцина да му помогнат в разгрома на другите Етични? Към какво в действителност се стремеше загадъчният Хикс? Дали лъжеше Сам, Сирано, Одисей и останалите, които Сам още не познаваше?
Клемънс нямаше представа. Тънеше във Великия мрак, както беше и на Земята. Но едно знаеше без никакви съмнения. Искаше този речен кораб.
Мъглите се разнесоха, времето за закуска свърши. Той погледна водния часовник и удари голямата камбана над рубката. Още с последния звън отекнаха дървените свирки на сержантите. Нагоре и надолу по десетмилната ивица на Речната долина, известна като Пароландо, се чуваше пронизителното им пищене. После задумкаха тъпаните и държавата се залови за работа.
17
Пароландо имаше 17 000 жители, но речният кораб щеше да вземе само сто и двадесет. Двадесет от тях вече бяха сигурни, че ще тръгнат. Сам и Джо Милър, Лотар фон Рихтхофен, Ван Боом, Дьо Бержерак, Одисеи, трима инженери, крал Джон и жените, живеещи под един покрив с тях. Останалите щяха да научат дали са работили за нищо едва няколко дни преди отплаването на кораба. В един момент имената щяха да бъдат написани на листчета хартия и пуснати в голяма телена кутия. Щяха да я въртят дълго, после Сам да я спре и с превръзка на очите да пъхне ръка, за да изтегли едно след друго стоте имена. И тези късметлии щяха да попълнят екипажа на „Не се наема“.
Ако можеше да се вярва на Тайнствения непознат, „Не се наема“ трябваше да плава около пет милиона мили. При изминати средно 335 мили в денонощие щяха да изтекат, преди да достигнат края на Реката, четиридесет и една години. Разбира се, не биха могли да отхвърлят по толкова. Екипажът щеше да слиза на брега за продължителен отдих, ремонтите също щяха да отнемат време. Всъщност беше възможно речният кораб и да се износи, въпреки намерението на Сам да натоварят множество резервни части. Щом експедицията тръгнеше по пътя си, ставаше немислимо да се връщат за части, нито имаше откъде другаде да ги вземат. Оттук нататък нямаше начин да намерят значителни количества метал.
При мисълта, че когато се добере до изворите на Реката, ще бъде на сто и четиридесет години, Клемънс се чувстваше особено.
Но какво представляваше това в сравнение с предстоящите му хиляди сезони младост?
Погледна през илюминаторите на носа. Равнината беше изпълнена с народ, слизащ като лавина от хълмовете към фабриките. Зад него самите хълмове гъмжаха от хора, тръгнали към работните си места в намиращите се там цехове. Цяла малка армия щеше да се труди по голямата язовирна стена на северозапад, недалеч от основата на планината. В частта между два стръмни хълма се изграждаше бетонен вал, предназначен да прегради водата на поток, извиращ близо до планински връх. Когато язовирът се запълнеше, щяха да използват напора за задвижването на електрогенератори, които да дават енергия на фабриките.
В момента получаваха необходимата им енергия от един граалов камък. Три пъти дневно гигантски стъпков трансформатор поемаше заряда и го пращаше по алуминиеви кабели до високото колкото двуетажна къща устройство, наречено батадензатор. Това бе електронно изобретение от края на двадесети век, което за една стотна от микросекундата можеше да погълне огромни порции и да ги отдава с всякакво напрежение от една десета на волта до сто киловолта. То беше прототип на батадензатора, който щяха да монтират на речния кораб. Засега енергията се използваше предимно в направената от Ван Боом режеща машина, предназначена да раздробява желязно-никеловите парчета, изкопани в равнината. Можеха да я приложат и за топенето на метал. Под затревените подножия на планината, с много труд и на висока цена, от алуминиевия силикат в глината бе извлечен материалът за кабелите на батадензатора. Но този източник бе изчерпан и сега единственото икономически приемливо находище се намираше в Соул Сити.
Сам седна до бюрото си, отвори чекмедже и извади от него голяма книга, подвързана с ципа от въздушен мехур на риба. Хартията й беше направена от бамбукови влакна. Това бе неговият дневник — „Записките на един Лазар“. За да отбелязва всекидневните случки и размислите си, той си служеше с мастило, получено от вода, танинова киселина, добита от дъбова кора и въглерод от ситно смлян суспенсиран въглен. С напредъка на технологията в Пароландо щеше да използва електронен записващ уред, обещан му от Ван Боом.