След това инженерът се оплака за материалите и труда, вложени в техния ПВМ-1 — прототип на въздушна машина. Сам не му обърна внимание и тръгна с другите към хангара, разположен в равнината — на миля северно от жилището му. Летателният апарат бе само частично завършен, но и когато щеше да бъде готов за полет, пак щеше да има същия вид на крехък скелет, както и сега.
— Подобен е на самолетите, произвеждани през 1910-а — каза фон Рихтхофен. — Щом седна в кабината, ще бъда открит от кръста нагоре. Тази машина повече от всичко друго прилича на метално водно конче. Основната цел е да изпитаме ефективността на мотора с дървесен спирт и нашите материали.
Фон Рихтхофен обеща първият полет да бъде извършен до три седмици и показа на американеца чертежите на ракетометите, които трябваше да бъдат окачени под крилете.
— Апаратът ще може да носи около шест малки ракети, но най-вече ще бъде пригоден за разузнаване. Няма да се движи с повече от четиридесет мили в час срещу вятъра, но да се пътува с него ще бъде голям кеф.
Сам остана разочарован от факта, че самолетът не беше двуместен. Очакваше с нетърпение да полети за първи път в живота си… тоест във втория си живот. Ала фон Рихтхофен каза, че следващият прототип ще има две места и Клемънс ще бъде първият му пътник.
— Е, след като проведеш тестовете — уточни Сам.
Предполагаше, че Джон ще възрази и ще поиска най-напред той да бъде издигнат в небето. Но очевидно Джон не гореше от желание да се откъсва от земята.
Последната им цел беше корабостроителницата, на половината път между хангара и къщата на Сам. Апаратът в оградата от борови трупи щеше да бъде завършен след около седмица. „Огнен дракон 1“ бе амфибия-прототип, който щеше да постави началото на работата по големия кораб. Представляваше красива машина с дебели стени от магналий, дълга към тридесет и два фута и с формата на кръстосвач от флотата на САЩ, но с колела и три оръдейни кулички на елегантната горна палуба.
Използваше пара, гореше дървесен спирт, можеше да се движи и във вода, и по земя, носеше екипаж от единадесет души и според заявленията на Сам беше неуязвима.
Той потупа студения сив корпус и изрече:
— Защо да се тревожим дали ще имаме стрелци с лъкове? Или за каквото и да било, щом разполагаме с това? Подобна непобедима сила сама може да смаже цяло кралство. И притежава парно оръдие, каквото светът, на Земята или на тази планета, никога не е виждал. Затова има такъв огромен котел.
Общо взето, обиколката го направи щастлив. Беше вярно, че едва сега започваха с плановете за големия речен кораб. Но за разработването им трябваше време. А бе и жизненоважно тази държава първо добре да подготви отбраната си, като самата подготовка му доставяше удоволствие. Той потри ръце, запали нова пура и пое дълбоко в дробовете си зеления дим.
Тогава видя Ливи.
Любимата му Ливи, боледувала толкова дълги години и накрая умряла в Италия през 1904 година.
Върната към живота, младостта и красотата, но уви — не за Сам Клемънс.
Хванала дръжката на своя граал, тя вървеше към него. Бе облякла бяла пола с ален ръб, стигаща до средата на бедрата й, и носеше тънък бял шал вместо сутиен. Имаше чудесно тяло, хубави крака и красиво лице. Челото й беше широко и атлазено бяло, очите бяха големи и блестящи, а устните — пълни и добре оформени, усмивката — привлекателна, зъбите — дребни и много бели. Обикновено разделяше косата си; отпред я спускаше гладко вчесана, отзад — извита в осморка. Зад ухото си бе втъкнала едно от огромните пурпурни цветя, които приличаха на рози, но растяха на лианите, увиващи се по железните дървета. Огърлицата й беше направена от спираловидни червени прешлени на рогата риба.
Сякаш коте облиза сърцето на Сам.
Докато вървеше към него, тя се поклащаше и гърдите й подскачаха под полупрозрачния плат. Ето я неговата Ливи, която винаги бе толкова стеснителна, носеше тежки дрехи, покриващи я от шията до глезените, и никога не се съблече пред него на светло. Сега му напомняше за полуголите жени на Сандвичевите острови. Почувства се неловко и знаеше защо. Неговата прекомерна сдържаност сред тях се дължеше колкото на нежеланата им привлекателност, толкова и на отвращението му — всяко от двете чувства зависеше от другото, но нямаше нищо общо с местните жители, каквито бяха.