След малко повече от година корабчето му било нападнато от зли хора, един от тях забил каменен нож в малката Гуенафра и я хвърлил в Реката, където тя се удавила. На другия ден се събудила някъде във високите ширини на Северното полукълбо. Времето било по-студено, светлината — по-слаба, а тамошните хора казвали, че трябвало да изминеш около двадесет хиляди граалови камъка, за да се озовеш в земя, където слънцето винаги наполовина се подавало над планините. Там живеели космати люде с маймунски лица, високи десет фута и тежащи по седемстотин-осемстотин фунта.
(Наистина Джо Милър бил един от местните титантропи.)
Хората на север по Реката, които я осиновили, говорели suomenkielta, на английски това означаваше фински език. Наблизо — надолу по течението — шведи от двадесети век водели мирен живот. Гуенафра отрасла сравнително щастливо при своите любящи втори родители. Научила фински, шведски, английски, есперанто и китайски диалект от четвъртото столетие преди новата ера.
Удавила се отново при злополука и се събудила в този район. Още помнеше Бъртън и лелееше детинското си увлечение по него. Но беше реалистка, готова да обича и други мъже. Бе обичала и тъкмо се бе разделила с последния, както Сам дочу. Търсеше човек, който да й е верен, а такива лесно не се намираха в Речния свят.
Сам чувстваше силно влечение към нея. Единственото, което го спираше да я покани в своята къща, беше страхът да не ядоса Ливи. Този страх бе смехотворен — докато живееше със Сирано, тя нямаше никакви права над него. И съвсем ясно му даде да разбере, че не я интересува какво прави той нито в личния, нито в обществения си живот. И въпреки това, противно на всякаква логика, Сам се боеше да прибере у дома друга жена. Не искаше да скъса последната тъничка нишка.
Побъбри с Гуенафра и се увери, че тя все още е необвързана.
19
От обеда му се пригади. „Рулетката“, скрита някъде във фалшивото дъно на граала, със случайното разбъркване на числата си му предложи ястие, което само най-коравият индианец би преглътнал, но сигурно и той би могъл да усети някой и друг напън за повръщане. Сам изхвърли цялата храна, утешавайки се с две пури, малко цигари и шест унции непознато, ала превъзходно и силно питие. Дори от аромата вкусовите пъпки на езика му бяха готови да се впуснат в танц.
Срещата с Джон и Съвета продължи три часа. След доста кавги и няколко гласувания решиха да поставят пред народа въпроса за промяна в Хартата, тъй че изборът на временен съветник да стане възможен. Джон проточи нещата цял час, като твърдеше, че не било необходимо да се гласува. Защо Съветът просто да не кажел, че поправката е приета, и така да приключат всичко? Сякаш никакви обяснения не успяваха да прояснят тези проблеми в главата на краля. Не че му липсваше ум, само беше емоционално неспособен да схване същността на демокрацията.
Гласуваха единодушно да приемат Файърбрас като официален гостуващ-съгледвач на Хакинг. Но винаги щяха да го държат под око.
След всичко това Джон стана и дръпна реч, в някои моменти чувствата му надделяваха и преминаваше от есперанто на нормандски френски. Той мислеше, че Пароландо трябва да нахлуе в Соул Сити, преди Соул Сити да е нахлул в Пароландо. И нападението трябвало да се осъществи още щом бъдат готови пистолетите и бронираната амфибия „Речен дракон I“. Обаче може би щяло да бъде по-добре, ако първо проверят колко струват желязото и войските им срещу Нови Бретан. Неговите шпиони били уверени, че Артур скоро замислял да ги нападне.
Двамата подлизурковци на Джон го подкрепиха, но другите, включително Сам, провалиха предложението при гласуването. Лицето на монарха почервеня, той се разпсува и заудря с юмруци по дъбовата маса, ала никой не промени мнението си.
След вечеря тъпаните препредадоха съобщението на Хакинг. Файърбрас щеше да пристигне на следващия ден, малко преди обяд.
Сам се върна в своя кабинет. На светлината на лампи, в които гореше рибено масло — е, скоро щяха да имат електрическо осветление, — той и инженерите Лобенгула ван Боом, Таня Велитска и Джон Уесли О’Брайън обсъждаха идеите си за речния кораб и драскаха приблизителни скици по листовете хартия. Хартията все още не достигаше, но за чертежите щяха да се нуждаят от огромни количества. Ван Боом каза, че трябвало да изчакат, докато успеят да произведат един определен вид пластмаса. По нея можело да се чертае с намагнитени „писалки“, а поправките лесно се нанасяли чрез размагнитване. Според Клемънс това би било чудесно. Но той искаше да започнат построяването на речния кораб в мига, в който завършат амфибията. Холандският потомък не бе съгласен. По пътя имаше твърде много пречки.