Преди края на срещата Ван Боом извади лъскав „Марк I“ от голяма торба.
— Вече разполагаме с десет такива — каза той. — Този е твой, дар от Инженерния корпус на Пароландо. А ето и двадесет барутни заряда с двадесет пластмасови куршума. Можеш да си ги сложиш под възглавницата, когато лягаш.
Сам му благодари, инженерите си тръгнаха и той залости вратата. Отиде да поприказва с Джо Милър в задната стая. Джо още беше буден и каза, че тази нощ нямало да се упоява, щял да стане от леглото на сутринта. Сам пожела приятни сънища на гиганта и влезе в своята спалня до рубката. Изпи две глътки бърбън и легна. След малко успя да се унесе в дрямка, макар да се боеше, че дъждът в три часа сутринта ще го събуди както винаги, а после трудно ще заспи отново.
Събуди се, но дъждът отдавна бе отшумял. Отнякъде долитаха викове, последва взрив, който разтърси къщата. Той изскочи от леглото, уви кърпа около кръста си, грабна една брадва и се втурна в рубката. Изведнъж си спомни за пистолета, обаче реши да се върне за него, щом разбере какво става.
Реката още тънеше в мъгла, но от нея нахлуваха стотици тъмни фигури, а отгоре стърчаха върховете на високи мачти. По равнината и хълмовете навсякъде пламтяха факли. Биеха тъпани.
Разнесе се още един взрив. След ослепителен блясък в нощта във всички посоки се разхвърчаха някакви тела.
Погледна през десния илюминатор. Портата в стената от трупи около двореца на Джон зееше и през нея група мъже тичаха навън. Сред тях се забелязваше и набитата фигура на самия Джон.
По това време от мъглите над Реката изникнаха още хора. В ярката звездна светлина се виждаше как се строяваха и напредваха редица след редица. Първите нашественици вече стигнаха до големите фабрики и бързо се придвижваха към хълмовете в планинското подножие. От хвърлени по защитниците бомби в цеховете последваха няколко експлозии. Сетне лумна червена дъга, изчезна и нещо черно се стрелна към него. Сам се метна на пода. Отново се чу гръм, подът се разклати и стъклото на илюминаторите се посипа из стаята. Вътре навлезе остър дим, който бавно се разсея.
Трябваше да стане и да бяга, ала не можа. Беше оглушал и вцепенен. Вероятно друга ракета щеше да полети към него, този път може би по-точно насочена.
Гигантска ръка стисна рамото му и го дръпна нагоре. Друга се плъзна под краката му и той беше изнесен навън. Ръцете и гръдният кош на великана бяха много космати, с горещи и твърди мускули като на горила. Дълбок глас, сякаш отекващ от железопътен тунел, изръмжа:
— Не ше притешнявай, Шефе.
— Пусни ме на земята, Джо — нареди Клемънс. — Всичко ми е наред, ако не броим срама. И тук всичко е наред, длъжен съм да се срамувам.
Шокът избледняваше и чувство на относително спокойствие запълни мястото му. Появата на грамадния титантроп му върна душевното равновесие. Добрият стар Джо Милър — може и да беше тъповат прачовек и болен в момента, но пак струваше колкото цял батальон.
Джо бе надянал кожените си доспехи. В едната ръка стискаше дръжката на невероятна по размери двуостра стоманена брадва.
— Кои ша тежи? — избоботи дрезгаво. — Да не ша от Шоул Шити?
— Не зная. В настроение ли си за битки? Как ти е главата?
— Боли. Да, мога да ше бия шъвшем шпокойно. Оттук накъде отиваме?
Сам го поведе надолу по склона към мъжете, събиращи се около Джон. Някой извика името му и той се обърна, за да види високата източена фигура на Дьо Бержерак, Ливи вървеше до него. Тя носеше малък щит от покрит с кожа дъб и копие със стоманен връх. Сирано държеше дълго, мътно сияещо острие. Очите на Сам се разшириха. Беше рапира.
— Mon Dieu! — каза французинът и премина на есперанто. — Твоят ковач ми даде това веднага след вечеря, нямало смисъл да чакаме.
Той замахна с рапирата и разсече въздуха с пронизително съскане.
— Отново живея. Стомана… остра стомана!
Близък взрив принуди всички да се проснат с лица към земята. Сам изчака да се увери, че към тях не лети друга ракета, после погледна към рубката. От прякото попадение предната стена зееше разбита, огънят скоро щеше да обхване и „тексаса“. Бе загубил дневника си, но по-късно можеше да си прибере граала. Той беше неунищожим.
В следващите няколко минути от дървените базуки, крепящи се върху раменете на бойците от Пароландо, полетяха в клатушкащи се дъги тежки ракети с пламтящи опашки. Падаха близо до враговете, понякога и сред тях, избухваха в огнени кълба и големи облаци черен дим, бързо отнасян от вятъра.