Притичаха трима вестоносци. Нападението започнало на три места, навсякъде откъм Реката. Главните сили били съсредоточени тук, явно за да бъдат пленени водачите на Пароландо и да бъдат превзети по-важните фабрики и амфибията. Другите две армии се намирали на около миля от двете страни. Нашествениците били от Нови Бретан, Клеоменуйо и улмаки от отсрещния бряг. Улмаките бяха диваци, живели в Сибир около 30 000 години преди новата ера, чиито потомци се преселили през Беринговия пролив, за да станат американски индианци.
„Ето колко струва шпионската служба на крал Джон — помисли Сам. — Освен… освен ако и той е замесен в нападението. Но тогава нямаше да стои тук, където могат да го унищожат всеки миг…“
Пък и Артур от Нови Бретан никога не би сключил сделка с чичото, който го бе убил.
Ракетите продължаваха да излитат и от двете страни, петфунтовите бойни глави с техния шрапнел от надробени камъни косяха жертвите си. Хората от Пароландо имаха предимство — можеха да залягат, а снарядите им избухваха сред изправени срещу тях мишени. Нашествениците бяха принудени да не спират придвижването си, в противен случай по-добре да поемеха към дома.
Въпреки всичко беше страшно да лежиш на земята и да чакаш поредната шумна експлозия с надеждата, че няма да бъде по-близо от предишната. Писъците на ранените не изглеждаха толкоз сърцераздирателни, защото Сам така оглуша, че едва ги чуваше, а и бе твърде разтревожен за себе си, та да мисли за другите. Внезапно ракетите престанаха да подмятат света. Огромна длан разтърси рамото на Сам. Вдигна очи — мнозина около него се изправяха на крака. Сержантите крещяха в проглушените уши на своите хора, за да оформят боен ред. Врагът беше толкова близо, че не прибягваше до ракетите, а може би вече бе свършил запасите си.
Пред тях се намираше тъмна маса от пищящи и вряскащи демони. Затичаха нагоре по хълма и първата, втората, третата редица паднаха, пронизани от стрели. Но следващите не нарушиха строя. Прескачаха повалените и продължаваха нататък. И изведнъж стрелците бяха прегазени, намушкани или смазани с боздугани.
Сам вървеше точно зад Джо Милър, който бавно пристъпваше напред, секирата му се издигаше и падаше. В един миг гигантът рухна, враговете се сборичкаха отгоре му като глутница чакали върху лъв. Клемънс се опита да стигне до него. Брадвата му разби щит, глава и някаква вдигната ръка, после усети изгаряща болка в ребрата си. Тласкаха го назад, все по-назад, а той сечеше с брадвата, след това тя изчезна от десницата му, заседнала в нечий череп. Препъна се в купчина дървени парчетии. Над него се намираше горящият под на разрушената му къща, все още крепящ се на три пламнали пилона.
Обърна се на хълбок и внезапно напипа пистолета си „Марк I“, който бе оставил до леглото. Наблизо се търкаляха три барутни заряда с техните нитратни запалници и няколко пластмасови куршума. Взривът ги бе изхвърлил от къщата.
Край него двама мъже се въртяха като в танц, ръцете им напрегнато бяха вкопчени една в друга; те пъшкаха от усилието и впиваха бесни погледи в окървавените си лица. Спряха и Сам разпозна крал Джон — неговият противник бе по-висок и с не толкова масивно телосложение. Шлемът беше паднал от главата му, той също имаше червеникавокафява коса, а очите му бяха сини в светлината от пламъците на битката.
Американецът отвори пистолета, сложи в него куршума и заряда, както правеше сутринта на хълма, върна цевта на мястото й и стана. Двамата мъже още се бореха, ту единият леко се дръпваше назад, ту другият, всеки от тях се опитваше да повали врага си на земята. В дясната си ръка Джон стискаше стоманен нож, а съперникът му — стоманена брадва; левите им ръце бяха вкопчени в китката до оръжието на противника.
Сам се огледа, никой не налиташе към него. Пристъпи и вдигна дулото, като здраво държеше големия пистолет. Натисна спусъка, чу се изщракване, „Марк I“ отскочи встрани от тежкия ударник, последва проблясък, но той върна мушката към целта, след това всред пукот и облак дим нападателят на Джон падна настрани. Цялата дясна половина на черепа му бе пръсната на парчета.
Кралят рухна задъхан. Надигна се и погледна Сам, който презареждаше оръжието:
— Хиляди благодарности, партньоре! Този човек беше моят племенник Артур!
Клемънс не отговори. Ако бе мислил по-хладнокръвно, щеше да изчака Артур да убие Джон и после да сцепи черепа му. По ирония на случая Сам, който можеше много да спечели от смъртта на Джон Кочината, стана негов спасител. Отгоре на всичко нямаше защо да очаква благодарности — тоя мъж не притежаваше нищо подобно в душата си.