Сам свърши с презареждането и се отдалечи в търсене на Джо Милър. Но видя Ливи да се олюлява, едър улмак с увиснала кървава лява ръка я тласкаше назад, нанасяйки удари с каменната си брадва по нейния щит. Копието й се бе пречупило и след броени секунди дивакът щеше да я повали на колене или да натроши щита. Клемънс хвана пистолета откъм цевта и смаза тила на улмака с дръжката. Ливи падна изтощена и ридаеща. Искаше му се да приседне до нея и да я успокои, обаче тя не беше ранена, а той не знаеше къде е Джо Милър. Хвърли се в биещата се купчина хора и го съзря — отново изправен с размах разсичаше глави, туловища и ръце.
Сам спря на няколко крачки от някакъв мъж, който заобикаляше Джо откъм гърба, стиснал голяма искряща брадва. Той стреля и куршумът отнесе част от гръдния кош на дивака.
Минута по-късно нашествениците побягнаха, за да си отърват кожите. Небето сивееше. На светло вече се виждаше как хората на Пароландо прииждаха от север и юг. Бяха разбили другите две бойни колони и подкрепленията превъзхождаха по численост враговете. Освен това носеха ракети, с които взривиха корабите и канутата, чакащи да отнесат победените.
Писателят чувстваше твърде силно въодушевление, за да унива заради жертвите и щетите. За първи път се отърси от паниката, която винаги го налягаше по време на сражение. И през последните десет минути той всъщност се наслаждаваше на битката.
Миг по-късно удоволствието му се изпари. Херман Гьоринг, гол и с подивял поглед, със спечена от кръв коса, се появи на бойното поле. С вдигнати нагоре ръце той викаше:
— О, братя и сестри! Срам! Срам! Вие убивахте, вие мразихте, вие жадувахте за хекатомбата и възторга на изтреблението! Защо не захвърлихте оръжията и не посрещнахте с любов враговете си? Защо не ги оставихте да сторят с вас каквото пожелаят? Щяхте да страдате и да умрете, но крайната победа щеше да бъде за вас! Врагът би почувствал вашата обич — и може би ще се поколебае, преди отново да разпали война. А после, след време навярно щеше да се запита: „Какво правя? Защо правя това? Каква полза има? Нищо не спечелих И вашата любов би се просмукала през камъка, оковал сърцето му, и…“
Джон доближи Гьоринг откъм гърба и го удари по главата с дръжката на ножа си. Русокосият проповедник падна по лице и не помръдна.
— Това очаква предателите! — извика Джон. Огледа се бясно и кресна: — Къде са Трималхио и Мордонт, моите пратеници?
— Не са толкова глупави, че да се мотаят наоколо — рече Сам. — Никога няма да ги хванеш. Подозират, че си узнал за тяхната измяна.
Ударът, нанесен на Гьоринг от Джон, беше нарушение на закона, защото в Пароландо всеки имаше право да говори свободно. Но Сам не смяташе, че да арестуват Джон би било най-подходящото за момента действие. На него също му се искаше да удари немеца.
Все още разплакана, наблизо мина залитащата Ливи. Той я последва до мястото, където Сирано седеше върху купчина трупове. Благородникът бе получил десетина не особено тежки рани, а рапирата му лъщеше окървавена от върха до ефеса. Бе се проявил великолепно.
Ливи се хвърли в прегръдката му и Сам се извърна. Тя дори не му благодари, че й спаси живота.
Грохотът зад него го накара да се завърти. Остатъците от къщата пропаднаха заедно с пилоните.
Усещаше силите си изцедени, ала днес въобще нямаше почивка. Трябваше да установят жертвите и щетите и да отнесат мъртвите до една фабрика сред хълмовете. Там от техните мазнини произвеждаха глицерин. Необходимостта беше ужасна, но притежателите на телата нямаха нищо против. На другия ден щяха да се озоват живи и здрави някъде далече по Реката.
Освен това трябваше да държат цялото население в готовност да грабне оръжието, както и да ускорят работата по изграждането на крайбрежните стени, а после да разпратят разузнавачи и вестоносци, за да определят съотношението на военните сили. Улмаките заедно с хората от Клеоменуйо и Нови Бретан можеха да предприемат с цялата си мощ ново нападение.
Един от капитаните съобщи, че Клеомен — управникът на Клеоменуйо — е намерен мъртъв близо до Реката, където парче каменен шрапнел пробило черепа му. Така посрещна смъртта си доведеният брат на великия спартанец Леонид, бранил прохода Термопили. Поне това беше краят му в тази територия.
Сам посочи няколко мъже, които веднага да потеглят с лодки към двете страни. Натоварени бяха със задачата да ги осведомят, че Пароландо не се стреми към възмездие, стига новите управници да гарантират дружеското си отношение. Джон се оплака, че е бил длъжен да се посъветва с него, последва кратък, но ожесточен спор. Сам накрая се съгласи, че той по принцип е прав, обаче нямал време, за да обсъжда и тези проблеми. Джон възрази, че според закона е следвало да намери време. За всяко решение те трябваше да постигнат консенсус помежду си.