Последваха още удари на тъпани. Публий Крас изпращаше хиляди поздрави и най-сърдечни почитания, щеше да ги посети на другия ден, за да види какво — би могъл да направи в помощ на Клемънс и Джон.
„И също да види доколко лошо сме ударени и дали сме станали лесна плячка“ — каза си Сам. Досега Публий бе склонен към сътрудничество, но мъж, служил под командването на Юлий Цезар, би могъл да има и собствен вариант на цезаризма.
С увита в окървавена кърпа глава, подкрепян от двама свои последователи, покрай него мина препъващият се Гьоринг. Сам се надяваше той да оцени намека и да напусне Пароландо, обаче не разчиташе особено на схватливостта на немеца.
Легна да спи през нощта, докато навсякъде наоколо горяха факли, а стражите се взираха в сенките и мъглите. Въпреки тежката преумора сънят му беше тревожен. Мяташе се, въртеше се, дори веднъж се събуди с разтуптяно сърце и тръпнеща от студ кожа, сигурен, че в колибата има някой трети. Напълно подготвен бе да види сенчестата фигура на Тайнствения непознат, приклекнал до възглавницата му. Но освен чудовищното туловище на Джо, проснато върху грамадното бамбуково легло до него, нямаше никой.
20
На следващата сутрин той стана неосвежен в един обновен свят. Дъждът в три сутринта изми кръвта и смрадта на барут. Труповете ги нямаше, небето беше чисто и синьо. Заловиха се за обичайните си занимания, но бяха намалели с около четиристотин и петдесет мъже и жени. Половината от тях се намираха във фабриката за глицерин, другите — в болницата. Изпълниха и волята на онези, които пожелаха да се избавят от страданията. Имаше време, когато брадвата бе единственото средство за евтаназия, ала сега, благодарение на технологията в Пароландо, извършваха това с хапче калиев цианид.
Някои решиха да изтърпят. Скоро техните крайници или очи щяха да израстат наново. Тези, които не можеха да понесат болката, се качиха в Самоубийствения експрес, а останалите след тях тела попаднаха в съответната фабрика.
Секретарката на Сам беше убита. Той попита Гуенафра дали би искала да заеме мястото на Мили. Гуенафра му се стори много доволна. Новият пост й даваше високо положение и тя не криеше, че й харесва да бъде близо до него. Обаче Лотар фон Рихтхофен не изглеждаше доволен.
— Защо да не бъде моя секретарка независимо от вашата връзка? — попита Сам.
— Няма причина — отвърна Лотар, — освен факта, че бих имал по-добър шанс с нея, ако тя много не се навърта около тебе.
— Нека да спечели най-добрият.
— Такова е и моето схващане, но не ми харесва да й губиш времето или да я поощряваш в чувствата й. Знаеш, че докато Ливи е тук, надали ще споделиш дома си с друга жена.
— Ливи няма думата за собствените ми постъпки — каза Клемънс. — Ще се радвам, ако запомниш това.
Лотар се усмихна със свити устни.
— Разбира се, Сам.
Гуенафра се мъкнеше навсякъде с него, водеше си бележки, изпращаше и приемаше съобщения, уреждаше дневното му разписание и срещите. Макар и да бе твърде зает, намираше пролуки за разговори и закачки с нея и всеки път, когато я погледнеше, душата му се сгряваше. Гуенафра като че го обожаваше.
Минаха два дни. Денонощната работа на смени по амфибията даваше видими резултати. Подир още два дни щяха да завършат машината. Делегацията от Соул Сити се разхождаше навсякъде под наблюдението на двама от хората на крал Джон. Джо Милър, който след битката пак легна болен, сега каза, че отново бил добре. Сам вече имаше и Гуенафра, и титантропа до себе си, светът му се струваше много по-уютен, дори и да беше твърде далече от каквато и да е Утопия. По телеграфа на тъпаните дойде известие, че Одисеи е натоварил кремък и ще се върне след месец. Бе тръгнал като командир на флотилия от десет кораба, за да размени стоки с предводителката на Селинуйо. На Земята тя била графиня Хънтингтън, Селина Хейстингс, родена през 1707, умряла през 1791 година. Сега беше от Църквата на Втората възможност и даваше своя камък на Пароландо само защото там оставяха мисионерите на Гьоринг да говорят на воля. Срещу кремъците тя получи обещание за малък метален параход, с който възнамеряваше да пътува нагоре и надолу по Реката и да проповядва. Сам смяташе, че госпожата постъпва глупаво. Още при първото спиране на брега щяха да й прережат гърлото, за да й отнемат корабчето. Но това беше неин проблем.