Съветниците се срещнаха с делегацията от Соул Сити около кръглата маса в най-голямата зала на двореца на Джон. Клемънс желаеше да отложи срещата, защото настроението на Джон бе още по-гадно от обичайното. Една от жените му направила опит да го убие, поне той твърдеше така. Ударила го с нож в ребрата, преди да й счупи челюстта и да разбие главата й в ъгъла на своята маса. Час по-късно, без да дойде на себе си, жената умряла, тъй че трябваше да приемат уверенията на краля, че го е нападнала първа. Сам би искал да събере свидетелства от безпристрастни очевидци, но нямаше начин.
Джон страдаше от болки в раната, беше полупиян от погълнатия като обезболяващо бърбън и силно раздразнен от дързостта на мацката да се опълчи срещу него. Седеше отпуснат в широко дъбово кресло с висока облегалка, богато украсено с резба и тапицирано с червена кожа на рогата риба. Едната му ръка придържаше глинен съд, пълен догоре с уиски, от устните му висеше цигара и гледаше всички намръщено.
В момента говореше Файърбрас.
— Някога Хакинг изповядвал пълната сегрегация на белите хора и останалите. Той пламенно вярвал, че белите никога не биха могли да приемат, и то да приемат с цялата си душа онези, които са различни — тоест черните, азиатците, полинезийците и индианците. За цветните единственият начин да живеят достойно, да се чувстват красиви, да са пълноценни и горди личности, бил да следват пътя на сегрегацията. Равни, но разделени. После неговият водач Малкълм X напуснал Черните мюсюлмани. Малкълм X разбрал, че греши. Не всички бели били дяволи, расистки демони, както и не всички негри имали сплеснати носове. Хакинг избягал от Щатите и се заселил в Алжир, където открил, че не цветът на кожата, а начинът на мислене водел към расизъм.
„Трудно е да се нарече оригинално или изненадващо откритие“ — помисли Сам, обаче реши да не прекъсва никого.
— Тогава бялата младеж на Съединените щати или поне голямата част от нея отхвърляла предразсъдъците на своите родители и подкрепяла черните в тяхната борба. Те излизали на улицата на демонстрации, участвали в бунтове, давали живота си за негрите. Наглед искрено им симпатизирали и не защото смятали това за задължение, ами защото черните били хора, а към хората можеш да изпитваш симпатия и дори да ги обичаш. Обаче в присъствието на бели американци Хакинг никога не могъл да си отпусне докрай душата, колкото и да се стараел да ги възприема като човешки същества. Той бил погубен, както били погубени повечето възрастни бели. Но се опитвал да харесва онези от тях, които били на негова страна, и уважавал младежите, когато казвали на родителите си и на своето бяло расистко общество да вървят по дяволите. После умрял като всеки друг независимо от цвета на кожата. И се озовал сред древни китайци, където не се чувствал особено щастлив, понеже те гледали на всички останали народи като на по-нисши от себе си.
Сам си спомни за китайците в Невада и Калифорния в началото на 60-те години на деветнадесети век — работливите, пестеливи, тихи, покорни и усмихнати дребнички кафяви мъже и жени. Изтърпяваха злини, които повечето хора не биха причинили и на едно муле. По тях плюеха, псуваха ги и ги измъчваха, пребиваха ги с камъни и ги изнасилваха, но те понасяха почти всяко унижение и престъпление, което човек може да понесе. Нямаха абсолютно никакви права, нямаха нито покровител, нито защита. И никога не мърмореха, не се бунтуваха, просто си траеха. Какви мисли криеха зад тези подобни на маски лица? И те ли се уповаваха в превъзходството на всеки китаец над белите дяволи? Ако е било така, защо нито веднъж не отвърнаха на удара с удар? Щяха да ги изтребят, ала поне за малко биха се почувствали като храбреци.
Обаче жълтоликите вярваха във времето и то беше съюзник на всекиго от тях. Ако времето не донесеше сполука на бащата, щеше да донесе на сина. Или на внука.
— Затова Хакинг потеглил с еднодръвка по течението на Реката и след много хиляди мили се заселил при някакви африкански черни от седемнадесети век — говореше Файърбрас. — Били предшественици на зулусите, преди те да мигрират към южната част на Африка. След известно време ги напуснал, тъй като обичаите им били твърде отблъскващи за него, а му се стрували и прекалено кръвожадни…
После живял в територия, където населението било смесено — хуни от ранното Средновековие и бели от неолита. Приели го достатъчно добре, но му липсвали неговите хора, американските черни. Така че тръгнал отново, бил хванат и заробен от моавити, сетне избягал, отново го пленили древни евреи и попаднал в граалово робство, пак избягал, докато намерил малка общност от чернокожи, които били роби преди Гражданската война, и до някое време бил доволен. Само че техните чичо-томовски нрави и суеверия накрая му скъсали нервите, той поел надолу по Реката и живял при няколко различни народа. Един ден едри руси бели, някакви северняци, нападнали хората, при които се заселил. Сражавал се и бил убит. Възкръснал тук, Хакинг стигнал до убеждението, че единствените щастливи държави по Реката могат да бъдат съставени от люде с еднакъв цвят на кожата, еднакви възгледи и от един и същи земен период. Нищо друго нямало да потръгне, тъй като хората трудно се променят. Някога на Земята той вярвал в прогреса, защото младите имали гъвкаво съзнание. Старците щели да измрат, след време децата на белите младежи щели да бъдат още по-свободни от расови предразсъдъци. Но тук това просто нямало как да стане, всеки човек бил с вече установен начин на мислене. И така, ако Хакинг не успеел да намери общност на бели, живели по-късно през двадесети век, той не би открил хора без расова омраза и предразсъдъци. Разбира се, белите от древността нямали нищо против черните, обаче порядките им били твърде особени за един цивилизован човек.