Джон кимна и излезе наперено с огромния си телохранител.
Десет минути по-късно Клемънс чу, че той се появил в къщата за гости на държавата и се извинил. Макар и неохотно, Абдула X го приел. Станало очевидно, че така му било заповядано.
Преди свирките на фабриките да обявят края на обедната почивка и без да изчака покана, при тях влезе Коубър. Седна, а Сам повдигна вежди, защото това се случваше за първи път. В поведението на Юзая Коубър имаше нещо неопределено. Сам го наблюдаваше внимателно, отбелязваше всяка нотка в гласа му и прецени, че туй е държането на роб, решил повече да не бъде такъв.
Коубър знаеше, че той ще бъде изпратен в Соул Сити. Седеше приведен, а разперените пръсти на грамадните му ръце се опираха на дъбовия плот. Говореше на есперанто и както повечето хора използваше предимно сегашно време, добавяйки наречие за бъдеще или минато, ако искаше да се изрази по-ясно.
Неговата група бе приказвала с всекиго от приблизително трите хиляди безспорни негри (при праисторическите хора възникваха някои бъркотии в причисляването им към определена раса). Една трета от тях се съгласиха, макар и не пламенно, да отидат в Соул Сити като размяна срещу нежеланите граждани на Хакинг и повечето бяха черни от края на двадесети век. Другите заявяваха, че имат работа, която им дава уважение, че им харесва да живеят на равна нога с белите и че не искат да провалят шанса си за пътешествието с речния кораб.
„Последното вероятно е най-силната подбуда“ — каза си Клемънс. Не само писателят мечтаеше за чудния кораб, който плаваше в сънищата на мнозина и блещукаше като скъпоценен камък със затворена в него пеперуда.
Файърбрас и неговите хора бяха поканени да дойдат в залата за конференции, но той закъсня, защото разглеждат самолета. Присмиваше се на старомодния му вид, крехкостта и ниската скорост, обаче завиждаше на фон Рихтхофен, който щеше да го управлява.
— Вие непременно ще имате възможност да летите с него — каза Сам. — Разбира се, стига да сте тук, когато…
Файърбрас стана сериозен.
— Господа, какво е вашето решение относно предложенията на моето правителство?
— Ние сме демократична страна — заяви Сам. — И не можем да наредим на гражданите си да се махат оттук, освен ако са се провинили в нарушение на закона. Така че, както аз виждам положението… както ние го виждаме, всеки жител на Пароландо може да замине за Соул Сити, ако желае. Мисля, че, общо взето, се споразумяхме за това при последната ни среща. Оставяме на вашето правителство да преговаря с тези хора. Колкото до приемането на вашите араби, дравидийци и други, ако имат мерак, ние ще им дадем възможност да се заселят при нас, но си запазваме правото да се отървем от тях, ако не се сработим. Къде ще отидат тогава си е техен проблем.
— Добре — рече Файърбрас, — не вярвам Илуд Хакинг да иска някой, който не би живял по желание в Соул Сити, колкото и да е черен.
— Какво ще кажете за доставките на материалите? — попита Сам. — Ще бъдат ли прекратени, докато продължават преговорите?
— Наистина не бих могъл да ви отговоря. Съмнявам се, но се налага да се посъветвам с Хакинг. Разбира се, ще трябва да спазвате сегашната цена в руда и оръжия, преди да я вдигнем.
— Забелязвам, че казахте преди, не ако…
— Всяка моя дума подлежи на потвърждение или отхвърляне от страна на Соул Сити — усмихнато отвърна Файърбрас.
После се споразумяха, че Коубър може да отиде в Соул Сити като посланик на Пароландо, щом поправката в Хартата стане възможна. Всичко друго още висеше. Сам Клемънс остана с впечатлението, че Файърбрас не се стреми да пришпорва нещата, а точно обратното. Искаше да протака или дори да настъпи спирачката, ако забележи някакви признаци на ускоряване. Искаше да стои в Пароландо и единственото, което Сам можеше да си помисли, беше шпионирането или подклаждането на неприятности.
По-късно той обсъди срещата с Джон, който се съгласи, че Файърбрас е шпионин, ала не виждаше защо това трябва да им създава проблеми:
— Той ще иска корабът да бъде построен с цялата възможна бързина. Колкото по-скоро бъде завършен, толкова по-скоро Хакинг ще се помъчи да го завладее. Ти можеш ли и за секунда да помислиш, че Илуд Хакинг няма намерение да сложи ръка върху труда ни? Можеш ли и за секунда да проумееш, че имаме дори единствен съсед, който не смята да опита късмета си на наш гръб? Артур направи неуспешния опит да ни покори заради омразата си към мен. Трябваше да изчака, докато корабът бъде почти завършен и тогава заедно с Клеомен и улмаките да хвърли всичките сили, които би успял да събере, за решително нападение. Ех, когато нещата се обърнаха, той и Клеомен бяха убити, а Иеясу нахлу в земите им, където техните наследници още се бият помежду си.