Няколко дни по-късно петстотин мисионери от Църквата на Втората възможност помолиха за убежище в Пароландо. Иеясу ги беше изритал от новата си държава и им бе обещал разнообразни изкусни мъчения, ако опитат да се промъкнат обратно. Сам не беше уведомен веднага за случая, защото се намираше на язовира.
Когато Джон им наредил незабавно да напуснат страната, последователите на Възможността отказали да си тръгнат. След като чул това, Джон Безземни мрачно се усмихнал, подръпнал лъвската си грива и произнесъл своята любима клетва: „В името на зъбите Господни!“
Клемънс се изкачи на язовира, за да наблюдава залагането на тоновете динамит в кухите му стени. Така щеше да има още един фокус в ръкава си, последен ход на отчаянието и вероятно самоубийствен, ако врагът успееше при някое нашествие.
Фон Рихтхофен, зачервен и тежко задъхан от тичането нагоре по хълма, го извести за пристигането на мисионерите и отказа им да се махнат. Не спомена нищо за Джон.
Сам поръча на Лотар да предаде на хората от Църквата, че привечер ще дойде при тях. Можеха да го изчакат, но не биваше да напускат земята в радиус от двадесет метра около грааловия камък, при който те бяха слезли на брега. За момент помисли дали да им заповяда веднага да си тръгнат и да нареди на войниците да ги понатупат с плоското на сабите си, стига да имат желание. Беше му горещо, потеше се, покрит с циментов прах, и изпитваше особено силна враждебност към почитателите на Възможността. Този свят бе благословен с липсата на мухи и комари, ала хората от Църквата се стараеха да заемат мястото им.
Тътенът и плясъкът на гигантските бъркачки, изливащи бетон, крясъците на десетниците, стърженето на лопати и дрънченето на железните колички с дървени колела попречиха на Сам да чуе гърмежите половин час по-късно. Не знаеше нищо за случилото се, докато фон Рихтхофен отново не притича.
Американецът се почувства зле, ставите му сякаш се откачиха и щеше да се свлече в някаква локва. Джон беше изпробвал новите оръжия срещу мисионерите. Сто кремъчни пистолета „Марк I“ избили почти петстотин мъже и жени за около три минути. Кралят лично заредил и стрелял десетина пъти, като с последните пет куршума довършил ранените.
Тридесетте най-красиви жени били пощадени и ги отвели в двореца му.
Дълго преди да стигне до крайбрежната ивица, Сам видя голямата тълпа, която се бе събрала около грааловия камък. Изпрати Лотар да разчисти пътя и множеството се раздели пред тях като Червеното море пред Мойсей, но пред него се откри ново Червено море, щом премина през прохода. Покрити с кръв, телата бяха струпани едно върху друго, плътта им беше разкъсана, а костите — натрошени от едрокалибрените куршуми. През своите деветдесет и седем години живот Сам така и не свикна с мълчанието на мъртвите. То сякаш надвисваше край тях подобно невидим вледеняващ облак. Устата, която никога повече няма да продума, мозъкът, който никога вече няма да мисли…
Не му помагаше и утешението, че утре същите тези хора, придобили свежи и здрави тела, ще продължат да живеят някъде по бреговете. Въздействието на смъртта не можеше да бъде отслабено от хладнокръвни размишления.
Джон даваше заповеди за отнасянето на труповете във фабриките за производство на сапун и обработка на кожа. Той се ухили на Сам като лошо момче, хванато да дърпа опашката на котка.
— Това е клане! — силно извика американецът. — Неоправдана и непростима касапница! Без никаква причина ти, кръвожадно и убиващо животно! Винаги си бил такъв — носещо смърт псе — и винаги ще си останеш! Свиня! Свиня! Свиня!
Джон Безземни изгуби усмивката си и отстъпи крачка от Сам, който се доближаваше със свити юмруци. Грамадният Заксксромб тръгна към него, хванал масивен дъбов боздуган със стоманени шипове.
— Не искам да виждам нищо такова — кресна Лотар фон Рихтхофен, — остави го на мира или веднага ще повикам Джо Милър! И ще застрелям първия, който се опита да посегне!
Клемънс се озърна. Лотар държеше голям пистолет в ръцете си, насочен към Джон. Мургавата кожа на краля посивя и очите му широко се отвориха. Светлосините му зеници сякаш избледняха.
По-късно на Сам му се искаше да бе позволил на Лотар да стреля. Въпреки че стотината войници бяха хора на Джон, те може би щяха да се разколебаят, ако той бе паднал убит от първия изстрел. Бяха заобиколени от въоръжени мъже и жени, повечето от които не изпитваха никаква привързаност към него и почти всички бяха стъписани от масовото убийство. Стрелците навярно нямаше да открият огън. Но дори и да се намесеха, Сам би могъл да се хвърли на земята и първите куршуми да не го улучат. След като всичко премина, кой знаеше какво можеше да се случи?