— Е, да — проточи Сам със свирепо изражение, породено от твърде рошавите му вежди, присвити надолу, и от синьозелените ярки очи над орловия му нос. — Да, дори ако моите теории са механично предопределени и ако си противоречат, нищо не може да се направи.
— Тогава, в името на небетата — възкликна Джо, вдигнал нагоре своите длани с размери на футболни топки, — какъв шмишъл има да ше говори жа това? Или даже нещо да ше върши? Жащо прошто не ше откажеш?
— Защото съм безсилен да надмогна себе си — отвърна Сам. — Защото когато първият атом в тази вселена се ударил във втория, моята съдба е била отредена, всяка моя мисъл и действие са били предначертани.
— Жначи не ши, ъ-ъ, отговорен жа поштъпките ши, така ли?
— Правилно — потвърди Сам.
Чувстваше се много неловко.
— Тогава и Джон е бежшилен да промени това, че е убиеч и предател, абшолютно гнушна швиня?
— Да, обаче аз не мога да не го презирам заради факта, че е свиня.
— И предполагам, че ако някой по-умен от мен дойде и ти докаже ш точна неошпорима логика, че грешиш в твоята филошофия, ти ще му отвърнеш, че той не може да не мишли така. Но и той греши — прошто е предопределен, и то механично, да въжприема по тожи начин.
— Прав съм и го зная — каза Сам и по-силно засмука пурата си. — Този хипотетичен човек не би успял да ме убеди, защото собствените му разсъждения не се основават на свободна воля, която, е същото като тигър вегетарианец — тоест не съществува.
— Но и твоите ражшъждения не проижтичат от швободна воля.
— Наистина. Всички сме в кюпа. Вярваме в онова, в което сме принудени да вярваме.
— Шам, ти ше пришмиваш на хората, штрадащи от така нареченото непобедимо невежештво. Обаче ти шамият ши пълен догоре ш него.
— Господ да ни пази от човекоподобни, които се смятат за философи.
— Видя ли! Веднага прибягваш до обиди, щом нямаш какво друго да кажеш! Прижнай ши, Шам! В логиката и на един крак не можеш да ше опреш!
— Ти просто не проумяваш какво имам предвид, защото си такъв, какъвто си.
— Ех, Шам, би трябвало повече да говориш шъш Ширано дьо Бержерак. Той е шъщият голям чиник като тебе, но не штига чак дотам в детерминижма.
— Аз пък бих си помислил, че вие двамата не сте способни да разговаряте. Не се ли мразите, щом толкова си приличате? Как бихте могли да застанете нос срещу нос и да не се пръснете от смях? Също като двама мравояди…
— Обиди! Обиди! Ох, какъв ли шмишъл има?
— Точно така — каза Сам.
Джо не му пожела лека нощ, а и Сам не го повика обратно. Изпитваше раздразнение. Титантропът изглеждаше толкова тъп с ниското си чело, костените кръгове около очите, комичния нос като мотика, телосложението на горила и козината. Обаче зад сините очички и фъфленето се криеше неоспорим интелект.
Най-силно го смущаваше забележката на Джо, че детерминистичните му възгледи са само опит да намери извинение за чувството на вина. Хм, вина за какво? За всичко лошо, случило се на любимите му хора.
Ала туй бе философски лабиринт, завършващ с тресавище. Дали вярваше в механистичния детерминизъм, защото искаше да се освободи от чувството за вина, или се усещаше виновен, макар че не би трябвало, защото механистично устроената вселена предопределяше той да изпитва подобно чувство?
Джо беше прав. Нямаше смисъл да разсъждава по въпроса. Но ако човешкото мислене е насочено в коловоза си от сблъсъка на първите два атома, как би могъл да отклони своя ум от това, щом бе Самюъл Лангхорн Клемънс, всъщност Марк Твен?
Тази нощ остана буден до по-късно, обаче не се занимаваше със задълженията си. Изпи поне двеста грама етилов алкохол, смесен с плодов сок.
Два месеца по-рано Файърбрас спомена, че просто не разбирал неумението на Пароландо да произвежда такъв алкохол. Сам се обърка. Не знаеше, че биха могли да получават спирт. Смяташе, че единствените им запаси от питиета ще трябва да се ограничат с количествата, давани от граалите.
Не, каза му Файърбрас. Някой от неговите инженери не му ли е обяснил? Ако подходящите суровини, като киселина, светилен газ или ацетилен, както и съответен катализатор, са налице, тогава дървесната целулоза може да бъде преработена в добра напитка. Това било всеизвестно. Но доскоро Пароландо, според предположенията му, оставало единственото място, разполагащо с веществата за подобно тънко производство.
Сам повика Ван Боом, който му се сопна, че си имал достатъчно грижи, за да започне да снабдява със спирт хора, които и без това прекаляват с пиенето.