Алиса се огледа. Така и беше. Ето го изхода. Зад асансьора. Тя пристъпи към неголяма тъмна врата и я блъска. Вратата послушно се отвори. Пред нея се ширеше двор, заобиколен от сгради. По средата му имаше запустяла двуетажна къща със заковани прозорци, готова за разрушаване. Освен през свода, които водеше към уличката, от двора можеше да се излезе само през втория свод, намиращ се в отдалечения ме край.
Дворът беше пуст. Само на една пейка под старо дърво седеше млад мъж с велурено сако, велурени обувки и велурен панталон. Пушеше лула и четеше детективски роман.
— Здравейте — каза Алиса.
— Здравейте — отговори той, като си отбеляза с пръст страницата на книгата. — Здравейте, ако не се шегувате.
— Хич не се шегувам — рече Алиса. — Не са ли претичали едно момче и още двама души?
— Момче ли? — учуди се бронираният във велур млад мъж. — На каква възраст беше момчето?
— Колкото мен — отговори Алиса. — Двама души го гонеха. Един много дебел, със скъсан шлифер и без шапка. А вторият не знам как е изглеждал.
— Гонеха ли го, казваш? — попита младият мъж. — Много странно. А защо го гонеха? Направило ли е нещо момчето, или какво?
— Не, нищо не е направило. По-рано е направило, а сега е абсолютно невинно. За всичко са виновни тези, които го гонят.
— Много интересно — каза младият мъж. — Дори любопитно. И защо тогава го гонят?
— За да вземат едно нещо от него. Те са престъпници.
— Не може да бъде!
Младият мъж беше много розов и гладък. Като че ли току-що бе престанал да се мие и да си търка лицето с твърда четка. На розовото ме лице като две гъсеници пълзяха надолу към брадичката му черни мустаци.
— Много странно — настояваше Алиса. — Трябваше да претичат оттук преди не повече от десет минути.
— Ако бях видял някакво нарушение на реда — рече младият мъж, — веднага щях да сигнализирам.
— Значи никой не е претичвал?
— Ти си първата, която се суети тук.
— Истината ли казвате?
— Слушай, казвам ти на руски език: никой не е претичвал. Никакви момчета, никой. Пречиш ми да чета! Заради теб забравих докъде бях стигнал. Имам свободно време и трябва да го уплътня правилно и полезно. Така че върви си оттук, докато не съм те изгонил насила.
При тези думи велуреният човек отвори книжката, в която си беше пъхнал показалеца, и отново потъна в четене.
Младият мъж лъжеше.
Преди десет минути той видя как в двора нахълта странен човек облечен като Наполеон Бонапарт (а младият мъж бе начетен и позна Наполеон) и се мушна в задния вход. Младият мъж се учуди, че Наполеоновци са започнали да тичат из дворовете. Той остави настрана книжката и се замисли за сложността на живота. Може би снимат филм? Със скрита камера? За всеки случай той извади гребенче и се среса. Ако попаднеш пред камерата, трябва да си в ажур. Ще го забележи при прегледа на филма режисьорът и ще попита: „Кой е този, такъв млад и красив?“ Ще му отговорят: „Това е актьор доброволец, който случайно попадна на снимките, казва се Пьотър Ишутин, главен готвач в ресторант, много начетен, умен… Готов е да посвети живота си на изкуството. — Той ще играе ролята на пълководеца Багратион…“
Докато Петя Ишутин мечтаеше така, вратата на задния вход се отвори и пред очите му се откри удивително зрелище. Пръв вървеше, като се озърташе, Наполеон Бонапарт. След него — невероятно дебел мъж със скъсан шлифер. Мъжът носеше под мишница едно примряло момче.
Ако това беше филм, то той не беше исторически, а приключенски, с отвличане на дете. Пьотър Ишутин стана от пейката, като си отбеляза страницата на детективския роман с пръст, за да не забрави докъде е стигнал, и реши, че сега ще спре похитителите и ще им каже решително: „Горе ръцете!“
Ако този епизод се снима, режисьорът непременно ще отбележи решителността на непознатия млад мъж и ще възкликне: „Кой е този неизвестен решителен герой? Незабавно го открийте и му дайте ролята на следователя в новия детективски филм!“
Пиратът Плъс, който вървеше пръв, забеляза раздвижването на Пьотър Ишутин и се обърна към него.
— Ти какво? — запита той.
— Аз ли? — учуди се Пьотър. — Аз само исках…
През това време дебелият стигна до закованата двуетажна къщичка и отмести една дъска от прозореца на първия етаж.
— Слушай — каза Плъс, като нахлупваше триъгълната шапка над очите си, — ако се мотаеш в краката ми, ще те направя на кайма. Разбра ли?
— Разбрах — отговори Пьотър Ишутин. — Естествено, че разбрах.
— Какво видя?
— Нищо не съм видял — рече Пьотър Ишутин. По-добре да не се навира, щом не го молят.
— Имай предвид — заплаши го Плъс, като изваждаше от джоба си нож, — само ако гъкнеш някому какво си видял тук, ще се простиш с живота. Не тичай да викаш милиция и не се опитвай да се скриели от мен! Познаваш ли ме?