Алиса дъвчеше баница и мислеше какво да прави по-нататък. Времето течеше, скоро щеше да стане дванадесет часа.
— Какво ще правим? — без миелефон отгатна мислите й Юлка.
— Ясно е какво — Фима дъвчеше торта и си беше направил големи розови мустаци на червените бузи. — Ще си починем и ще продължим.
— Къде? — запита Алиса. — Обиколихме целия вход.
— По другите къщи — отговори Фима. — Ако се умориш, ще те сменя.
— Защо да ходим по другите блокове — учуди се Алиса. — Нали не са излизали оттук!
— Почакай — рече Садовски. — А ти сигурна ли си, че нямат шапка-невидимка?
— Не — отговори Алиса, — това е антинаучно.
— Алиса, защо си толкова сигурна, че те не са излезли от входа? — попита Мила Руткевич. — Ами ако оня човек е излъгал?
Сулима стана от пейката и каза:
— Има два варианта. Първият е да се обиколят с миелефона всички къщи в този двор.
— А вторият? — попита Алиса.
— Да се намери оня човек, който е казал, че не е виждал пиратите, и да се проверят мислите му.
— Гениално! — възкликна Лариса. — Дори не е необходимо да се четат мислите му. Достатъчно е да погледна човека в очите и веднага виждам лъже ли, или казва истината.
— Все пак по-сигурно е с миелефона — каза Сулима. — Алиса, не си ли спомняш къде изчезна той?
— Не забелязах. Сигурно там. — И Алиса посочи вратата на неголяма жълта триетажна къща.
Случват се понякога такива съвпадения в този момент вратата се отвори и се показа пълен гладък мъж с велурено сако, велурен панталон и велурени обувки.
— Това е той — прошепна Алиса, като търсеше в чантата слушалката.
Щом видя Алиса, човекът, без да иска, отстъпи крачка назад. Той се изплаши. Сигурно цяла минута стоя до вратата, като си даваше вид, че си спомня дали не си е забравил в къщи ключовете. Но те бяха на мястото си. След това извади от джоба си портфейл и погледна в него.
Алиса четеше мислите му:
„Защо е тук това проклето момиче? Че и други е довела. Какво, не ми ли повярва? Нима подозира нещо? Но какво можех да направя? Не искам да се намесвам. Това са си техни работи — тия престъпници сигурно всичките не са цветя за мирисане… Ще се опитам да се измъкна. Главното е никой да не си помнели, че се страхувам от нещо…“
И Пьотър Ишутин, велуреният човек, решително тръгна през двора към вратата.
— Той знае нещо — съобщи бързо Алиса. — Но го крие.
— Аз ще го заговоря — предложи Фима и скочи: от пейката.
— Аз по-добре ще го направя — каза Садовски. — Гарантирам ти. А ти си дояж баницата.
Садовски с няколко крачки настигна Пьотър Ишутин, прегради му пътя и високо го попита, за да чуят всички:
— Кажете, вие не сте ли Наполеон Бонапарт?
— Какво? — попита Ишутин. — Какво е това? Какъв Наполеон?…
А в главата му се въртяха мисли, които Алиса отлично чуваше:
„Сигурно ми намеква. Оня също беше облечен като Наполеон. Само да не се издам с нещо… Ама че попаднах между два огъня! И от едните, и от другите няма да имам пощада… В милицията ли да ида, или… Но какво ще кажа в милицията?“
— Ако вие сте Наполеон — каза Садовски, който беше велик майстор да говори глупости със сериозен вид, — значи по всяко време могат да ви убият. Нима не знаете, че вече е открит сезонът за лов на Наполеони? А вашата кожа ще бъде прекрасна украса за моята гостна. Ще ми разрешите ли да ви опипам? А рогата си в къщи ли оставихте?
Садовски протегна ръка, за да опипа еленовия велур.
Ишутин от страх отскочи встрани. Той забрави, че е три пъти по-силен от Садовски. Мислите му се носеха в надпревара:
„Намеква, че жив оттук няма да си отида. Да извикам ли? Сигурно е най-добре да извикам — денем е, все някой си е у дома, ще ме спасят. Но да кажа, също не бива. Оня сигурно ме следи от прозореца и щом кажа, веднага ще ме очисти…“
Като чу това, Алиса стана от пейката и тръгна към портата. По пътя каза на Садовски:
— Пусни го да мине.
— Правилно, това е хулиганство — оплака се Ишутин, като бързаше към портата.
Коля му направи път, но не изостана, а вървеше три крачки след него и замислено боботеше:
— Потайността никога не е водила към добро. Моят дядо, когато тръгваше на лов за Наполеони, винаги вземаше кофа с газ. Напръскваше с газ опашката на Наполеон и той веднага се предаваше. Но веднъж решил да полее с газ един тигър…
Ишутин почти тичешком влетя под свода, но там онова противно момиче му прегради пътя и каза тихо, сякаш под секрет:
— Сега не ви виждат от прозореца. Можете да кажете истината.
— Откъде знаеш? — каза Ишутин и му се подкосиха краката, та трябваше да се подпре с гръб на стената.