— Хванаха ли момчето? — попита Алиса.
— Не знам, не видях… — почти изкрещя Ишутин.
Алиса с едно ухо слушаше воплите му, а в другото звучаха мислите на велурения човек, който никога в нищо не се намесва: „Разбира се, че го хванаха. Носеха го съвсем безчувствен…“
Ишутин намери сили да отблъсне Алиса и да изтича на улицата. Бързаше да иде по-далеч от тази страшна къща и си мислеше:
„Никога няма да се върна! Още днес ще се кача на влака — и където ми видят очите, дори и в Магадан…“
Коля Садовски задмина Ишутин и отново му прегради пътя.
— Не сме си довършили разговора — каза той. — Най-интересното тепърва ни предстои.
Наложи се да поспре.
— Къде отнесоха безчувственото момче? — попита Алиса.
„Вещица! — помисли си Ишутин. — И се подиграва! Знае всичко и се подиграва. Нали знае, че го занесоха в закованата къща в средата на двора.“
— Край — каза Алиса на Садовски. — Пусни го. Повече не ни трябва. Занесли са Коля в закованата къща сред двора.
— Ти, какво, мислите ли четеш? — попита Ишутин с облекчение.
„Добре, че ме пуснаха. Можеше и по-зле да свърши.“
— Как не ви е срам! — каза Алиса. — Пред очите ви двама яки мъже мъкнат едно момче, а вие от страх се опитвате да скриете това престъпление.
— Не исках да скривам, но ме помолиха. А може пък да имат право да носят момчето?
— Подлец! — каза Коля Садовски съвсем сериозно. — И не смейте да ми възразявате. Ние с вас ще се срещнем пак. Никъде няма да се скриете от мен.
И тогава Ишутин изведнъж препусна по улицата. Само пешовете на велуреното му сако се развяваха, като че ли го гонеха два гъсока. Алиса чуваше неговите отдалечаващи се объркани мисли:
— Наистина ще ме докопа… все някой ще ме докопа… Ама как така — да не искаш да се намесваш и непременно някой да те докопа. Не, никога. Още с първия влак и в Магадан, в Сочи, в Лвов… там ще започна работа като готвач… и в нищо да не се намесвам…
— Безнадежден случай — каза Алиса. — Не може да се превъзпита. Такива хора трябва да се лекуват.
— Да тичаме назад — каза Садовски.
Насочиха се към свода. Изведнъж Алиса се закова.
— Стой — пошепна тя на Садовски.
Дъските, с които беше закован прозорецът в отдалечения от децата край на къщата, се разместиха. Оттам се измъкна скромна, дребна, прегърбена бабичка с бяла забрадка на точки и с букетче лалета. Бабичката бавно заситни към портата. Децата на пейката не й обърнаха внимание.
Бабичката излезе от вратата. Алиса бързо завъртя копчето, за да лови мислите на бабичката. И добре направи, защото никой освен нея не би разбрал нито дума от мислите на тази кротка бабичка: тя мислеше на космилингва — език, който в наше време никой още не знае.
„По-бързо — мислеше бабичката, — че хванаха този сбутаняк и бъзльо. Той непременно ще си признае всичко, щом се скрие от очите ми. Ако някой страхливец е продал някого веднъж, той и други ще продаде. Трябва да го настигна и да го обезвредя…
Но Алиса как се досети, че той излъга? Ето я и нея, стои на вратата, гледа ме… Какво й стърчи от ухото? Не е ли жичката на миелефона?…“
Алиса сграбчи Садовски за ръкава и те побягнаха в уличката.
— По-бързо! — извика Алиса. — Въз входа!
Успяха да се скрият във входа в момента, когато Плъс, преоблечен като бабичка, с невероятна за такъв стар човек пъргавина изхвръкна от вратата. През стъклената врата на входа те видяха как бабичката си вдигна полата, под която се забелязваха наполеоновски ботуши със златни шпори, и се затича към булеварда. Алиса чу мислите на пирата:
„Хванахте се, гълъбчета, сега няма да ни избягате! От момчето не научихме нищо, но от Алиса ще научим… Сега или никога…“
— След мен! — викна Алиса на Садовски. — Не разсъждавай!
— Аз отдавна вече не разсъждавам — отговори Коля, който послушно изскочи след Алиса на двора през задния вход.
Щом ги видяха, децата разбраха, че се е случило нещо много важно.
— Научихте ли нещо? — попита Юлка. — Къде е той?
— Коля и дебелият пират са в оная, закованата, къща — каза Алиса. — Вторият пират изтича към булеварда. Ще се върне след три минути. За три минути трябва да освободим Коля. Прозорецът от оная страна е закован лошо и дъските се отместват. Като влезем в къщата, ще шумите, ще го плашите! Ясно ли е?
Закованата двуетажна къща знаеше, че ако не днес, то утре ще дойдат строителите, ще я разрушат, а на нейно място ще направят леха с цветя; тя печално гледаше децата с възслепите си заковани прозорци.
Алиса първа внимателно влезе през прозореца, който беше досами земята, след нея Коля Сулима, Садовски, Корольов, Юлка и Катя Михайлова. Другите останаха на улицата под командата на Мила Руткевич и обкръжиха къщата, за да не може никой да излезе от нея.