Анви беше изпаднала в изключително тежка диабетна кома. За щастие лекарят на моряците беше много опитен и веднага установи, че загубата на съзнание на детето не е обикновена. За него беше достатъчно да види инсулиновата помпа и да му стане ясно, че детето е диабетик и е изпаднало в тежка диабетна кома. Той веднага отвори чантата на Анви, намери бързодействащия глюкаген, който се използва в подобни извънредни ситуации и без колебание го инжектира в тялото на момичето.
Когато Анви се съвзе, тя видя, че се намира на палубата на кораб. Този кораб беше военен и съвсем случайно беше влязъл в този залив. Екипажът на кораба забелязал гонитбата и капитанът веднага се разпоредил за спускането на две лодки, които помогнаха на Анви. Сега Анви вече имаше всички шансове да се върне в къщи.
Отиди на 101.
74
Анви тръгна надясно. Тя вървеше под плътен покрив от гъсто сплетени клони и лиани. От двете й страни растенията бяха също толкова гъсто преплетени, че нямаше никакъв шанс да се отбие от пътеката. Очевидно беше, че този път се използваше и от по-големи горски животни. Анви се надяваше, че няма да се срещне с някой звяр, че само това й липсваше в момента, при нечовешката умора, която чувстваше. Тя продължи да се тътри напред, но докога щеше да издържи? Определено не дълго. Съмна се. Анви разбра, че ако досега не я бяха открили, то сега вече със сигурност нейната липса вече е установена и преследвачите ще тръгнат по петите й. Тя вървеше, вървеше, но съзнанието й вече беше замъглено. Очевидно нямаше да успее да избяга. По едно време тя установи, че мрака става толкова гъст, че тя почти нищо не виждаше. Погледна на всички страни и се увери, че може да продължи напред или да се върне обратно. Тя продължи напред, но след известно време видя, че тунелът започна да свършва. Това обстоятелство значително ободри момичето и тя с нови сили пое напред. Но не разбра как непосредствено преди да излезе от тунела пътят й бе преграден от редица воини. Тя изпищя и рязко се обърна назад. Но зад себе си тя видя приближаващи в редица туземци. Анви се закова за миг и след това като пантера отскочи встрани и подпря гърба си на едно дърво. Тя предизвикателно кръстоса ръце и зачака. Беше загубила играта. В този момент в главата й гръмна: „Докато има живот, има и надежда“.
— Прав си, татенце. Сега ще видим какво ще ги правя тези хубостници.
Редиците от воини се приближиха и се разгърнаха в полукръг около Анви. Те мълчаха, но и Анви мълчеше. След малко напред се изтъпанчи едно младо туземче, което не беше много по-голямо от нея. Да имаше най-много 17 г. Но се виждаше, че ще стане превъзходен боец, мускулите му бяха добре оформени, а стойката беше на воин. Той заговори нещо на Анви, но тя естествено нищо не разбра и му кресна:
— Престани да лаеш. Така или иначе нищо не разбирам от брътвежа ти.
Момчето като че ли я разбра и млъкна. Но това беше за малко, той отново поднови речта си. От яд, че я хванаха, на Анви й се искаше да заплаче, но нямаше да го направи, или поне не пред тези всички воини. Тя щеше да им покаже, че има кураж. В този момент тя застана мирно и предизвикателно махна на момчето. Това беше покана да си премерят силите. Но младежът не я схвана и започна да приближава без да бъде подготвен за атаката, която Анви се готвеше да нанесе. Тя разбра, че туземецът не е готов за бой. Анви отново му направи предизвикателен знак и този път той беше недвусмислен. Младежът най-сетне схвана, но пак не му се вярваше, че него, сина на дивата природа, някакво си девойче го предизвиква на бой. Той се усмихна и тръгна още по-уверено към Анви. Анви стоеше на пръв поглед отпуснато, но в следващия миг тя изненадващо атакува. Нанесе силен удар в челюстта на момчето, а след това безжалостно го ритна в коляното. Той изрева от причинената болка и опита да отскочи, но следващия ритник в областта на корема го преви на две. Той се наведе хванал се за корема, а Анви със саблен удар го довърши и младият див воин зарови нос в земята. Тя знаеше, че той щеше да се съвземе след известно време. Всички гледаха невярващо, а отдавна кръгът беше разстроен. Без да губи време тя хукна и мина през воините, които още повече се сащисаха. Колко тича самата тя не знаеше, а и не разбра откъде взе тези сили. По едно време се спря и разбра, че им се е изплъзнала, или поне засега. Тя се огледа и установи, че трябва да тръгне надясно, за да може да се добере до брега, на който стъпи за първи път на тази суша. Но умората вече беше нечовешка. Тя пак погледна и като че ли видя нещо движещо се много далеч.