Ако искаш Анви да остане на същото място да си почине малко и да събере сили, отиди на 67.
Ако искаш въпреки умората тя да се отправи надясно в търсене на правилния път, отиди на 10.
Ако се колебаеш използвай зара. При 1 отиди на 67, а при всеки друг резултат отиди на 10.
75
Анви се изплаши от бързите води и реши да не навлиза в тази река. Тя загреба обратно, но… Вече беше късно. Бързеят я подхвана и я всмукна в своето русло.
Отиди на 93.
76
Анви предпочете да продължи към гористия бряг на езерото. Но течението вече я влачеше към началото на реката. Тя започна бясно да гребе, без да има възможност вече да пази нужната тишина. След неколкоминутна яростна битка с течението Анви усети, че то започна да отслабва. Разбра, че е победила. Продължи отново край брега и навлезе под клоните на дърветата, които се бяха наклонили твърде много над водата и бяха толкова на гъсто, че образуваха плътен покрив. Краищата на клоните почти се допираха във водата, така че Анви плаваше в нещо като тунел. Тя започна да се оглежда къде е най-подходящо да слезе на брега. Някъде срещу укреплението й се стори, че земята е добре утъпкана и слиза плавно към водата. Тя разбра, че това място се използва за водопой от горските обитатели, но силно се надяваше сега да не се среща с никого от тях. Тя внимателно доближи лодката и скочи пъргаво на брега. Огледа се и реши, че няма никакво време за губене, така че почивката я остави за по-късно. Тя придърпа лодката под един клонак и я заклещи там, за да не я издаде, че именно тук е слязла на сушата. Анви бързо пое напред, но не след дълго пътеката се раздвояваше.
— Ами сега наляво ли да тръгна, или надясно? — запита се Анви.
Ако искаш Анви да тръгне наляво, отиди на 71.
Ако искаш Анви да тръгне на дясно, отиди на 74.
Ако се колебаеш използвай зара. При 1 отиди на 71, а при всеки друг резултат отиди на 74.
77
Тя стоеше и гледаше лодките.
— Да, това беше пътя за бягство — промърмори Анви. — Сега трябва да избера възможно най-малката, но в същото време и лека за управление лодка.
Тя се спря на една пирога, която й се стори твърде елегантна, в нея имаше две гребла и някаква торбичка и гърненце. Анви се настани и рязко дръпна лианата, която служеше за въже, с което лодката беше прикрепена към брега. След това взе едното гребло и и започна внимателно да гребе. Едва когато се отдалечи на няколко десетки метра, тя дълбоко въздъхна. Но още беше твърде рано за облекчителна въздишка, защото ако в този миг някой забележеше плавателния съд, всички щяха да хукнат по петите й. Луната огряваше почти цялата водна повърхност и в този момент лодката на Анви излезе от сянката и се озова като на изложение. Ако някой гледаше… Това щеше да бъде края на тайното бягство.
Съдбата ще реши дали Анви е имала късмет.
Хвърли зара! Ако имаш 5 или 6, значи никой не я е видял и отиди на 26.
Ако имаш 3 или 4, отиди на 65.
А ако имаш 1 или 2, отиди на 40.
78
Нямаше никакво време за губене тя отново се обърна и хлътна в пещерата. А там беше сумрачно. Анви веднага стисна очи и след това ги отвори, за да може по-бързо да привикне с мрачината. Видя огромна пещерна зала.
Стените бяха гъсто изрисувани с най-различни сцени. На една от тях имаше гигантско животно, което много напомняше на ужасяващата акула. На друга сцена се виждаха многобройни воини, които очевидно преследваха друго чудовище, което наподобяваше мамут. Също имаше и някакви загадъчни рисунки, които Анви не можа да оприличи на нищо.
Но къде да се скрия тук? — запита се тя. Имаше големи скални блокове разхвърляни в залата, но диваците след подробно претърсване щяха без съмнение да я намерят. И може би в последния миг забеляза една изключително тясна пътечка, която се виеше спираловидно покрай стените на залата и която започваше отляво на входа. Без да се бави Анви скочи на тясното скално первазче, което не беше по-широко от половин метър, и започна да се изкачва. Пътечката постоянно се изкачваше на горе, като обикаляше залата. Анви видя, че тя свършва при една неголяма тераса, която беше току под свода на залата. Тя вървеше максимално бързо, но и туземците не губеха време. Те нахлуха в пещерата и в първия момент не я забелязаха. Това даде още шанс на Анви и тя ускори крачка, като се държеше с ръце за скалните издатини, защото ако загубеше равновесие оттук и паднеше, шанс за спасение нямаше. Туземците се разпръснаха и започнаха да я търсят зад каменните блокове по пода. Но един издайнически камък, търкулнал се от крака на бегълката, ги насочи твърде точно къде да търсят. Те веднага откриха пътеката и започнаха да се катерят, но много бавно, защото бяха едри мъже, а мястото беше изключително малко. Анви се опита да забърза още повече, но рискуваше да се подхлъзне и да полети в бездната. Все пак тя стигна до края на пътеката. Но до терасата имаше още около метър, а первазът свърши. Тя нямаше избор и колкото можеше се засили и скочи. Тренировките по лека атлетика дадоха своето, все пак беше училищен шампион по дълъг скок. Тя се приземи върху скалната тераса и веднага се обърна, за да види какво става. Двама от туземците напредваха по перваза, а другите чакаха долу. Тя се огледа и видя, че има в изобилие камъни. Веднага яростно започна да замерва преследвачите. Тези на перваза бързо започнаха да отстъпват, а тези долу се скриха под нейната тераса, за да не може тя да ги вижда. Като се почувства в относителна безопасност, тя легна и едва сега усети колко е изморена. Но знаеше, че нямаше никакво право да се поддава на умората. Разтри очи, протегна се и започна пълзешком да се приближава към ръба на терасата. Онези от перваза все още отстъпваха, защото се оказа по-трудно да слезеш, отколкото да се качиш по тази дяволска пътека. Анви ей така за удоволствие хвърли още няколко камъка по тях, без да им нанесе сериозни поражения, и отново се отпусна. Тук се намираше в същинска непревземаема крепост. Защо пък да не затвори очи поне за миг?