Горският продължи търсенето на другия ден. Върна се към обед още по-разтревожен от снощи: със секачите претърсили целия участък, огледали дърво по дърво, ала ни жива душа, ни пепел, нито огън забелязали.
Не беше ми разказал още горският всичко, както трябва, и ето — секачите си дойдоха разтревожени заедно с трионите и брадвите. Жегнал ги тайнственият огън и повече не искаха да останат в гората.
Опитах се да им обясня, че е срамно да се плашат от нищо и никакъв огън, но те мълчаха, мрачни и посърнали. Само един от тях се обади:
— Щом е нищо и никакъв, угасете го!
Не знаех какъв е тоя огън, но за да спечеля поне двайсет и четири часа, обещах. Секачите се съгласиха да останат до вечерта на другия ден. Те отидоха в готварницата да вечерят, пък аз останах с горския, за да обмислим трудното положение, в което неочаквано бяхме изпаднали. С наранения си крак не можех да мръдна от хижата. Какво ни оставаше да правим? Как да угасим огъня и да успокоим разколебаните секачи?
Докато обмисляхме, в стаята дойде Сашко, синът на готвача. Чипоносото момче всяко лято прекарваше ваканцията с баща си и сега, докато бях прикован в стаята, то ми носеше вечерята. Аз хубаво бях огладнял, но тоя път не се и докоснах до печените гъби, защото в същия миг Божин Врагов ме дръпна за ръкава и посочи през прозореца към гората: там, в тъмната планинска нощ, отново се появяваше възсинкавото загадъчно сияние — кротко и спокойно като луната. Имаше нещо красиво в тази гледка, в неясните и могъщи очертания на персенските гори, в загадъчния блясък на дяволския огън сред горската бездна. Стори ми се, че духне ли вятър, той се леко поклаща, сякаш някой разлюлява фенер.
— Може пък да е наистина таласъм? — пошепна горският, обхванат и той от суеверния ужас на секачите, в по-голямата си част българомохамедани от съседното Лясково.
— Може да е шпионско скривалище — обади се малкият.
— А като е скривалище, за какъв дявол ще светят? — Гласът на горския издаваше недоверие и яд.
— Сигнализират… Да не мислиш, че не може?
Можеше, разбира се, и още как. Границата не беше далече, а близо до границата всичко можеше да се случи…
— Тогава — да стреляме в огъня? — предложи горският и свали карабината.
Сега виждам, това със стрелбата е било истинска глупост, но в оная тъмна и зловеща нощ, когато хората се тъкмяха да бягат и работата висеше на косъм, нямах време спокойно да размислям и разреших на Врагов да стреля.
Горският вдигна пушката, но завладян от нетърпение, аз му я грабнах от ръцете и гръмнах право в огъня. Тъмнината се стъписа пред малката светкавица. Израснаха боровете — мълчаливи и могъщи — само за миг, после мракът отново се сгъсти, а огънят насреща още по-силно и сякаш по-предизвикателно заблестя.
Прицелих се и гръмнах отново. Откъм готварницата долетя сподавена тревожна глъчка и — както ми се стори — кикот. Секачите наблюдаваха двубоя с таласъма и се подсмиваха. Бяхме безпомощни, а навярно и смешни.
Канех се да сваля пушката от перваза на прозореца, когато чух гласа на момчето:
— Нека да си остане пушката на прозореца!
— Таласъма ли да плашим, а? — засмя се горският.
Сашко не обърна внимание на закачката и тихо, сякаш се страхуваше да не ни подслушва някой, ми обясни, че както си е прицелена, пушката сочи право в огъня. Ако на светло погледнем в мерника и ако единият от нас отиде в гората с кърпа, този, който е зад пушката, ще го насочи къде точно да сложи кърпата. Там ще бъде огънят…
Идеше ми да прегърна малкия и да го вдигна до тавана от радост, че се беше сетил за нещо, което никому не идваше на ума, но Врагов се обади:
— А как тоя, зад пушката, ще насочва другия с байрачето, когато има повече от три километра между тях и няма да се чуят?
— Ще взема портативния телефон!
Телефонната линия прекосяваше гората около мястото, където светеше огънят. С портативния телефон малкият наистина можеше да се свърже с хижата и да приеме командите. Той няколко дни бе работил с телефонистите и знаеше как да си служи с него.
На заранта Сашко замина. Зад пушката застана Врагов. За първи път една пушка очакваше целта сама да кацне на нейния мерник. Гледах през прозореца и наблюдавах, затаил дъх. Най-сетне знаменцето изплава по тъмнозелените вълни на иглолистната гора, телефонът иззвъня и започнаха поправките: „Назад… Напред!… По-наляво, още…“ Те не ставаха бързо, защото Сашко трябваше да се катери по дърветата и да развява оттам бяла кърпа, завързана на един прът. Все пак към обяд знакът беше поставен и Врагов хукна към гората.