Наредих по телефона, преди Сашко да слезе от дървото, където се е прилепил до смърча, да сложи кърпата. След това нареждане си легнах изнемощял, но вече спокоен.
На сутринта се отправих за гората, качен на едно муле, съпроводен от Сашко, Врагов и секачите. Врагов беше присукал мустаците си на „бурма“. Козирката му закриваше лявото ухо и око, но затова пък дясното победоносно святкаше с ятагански блясък. А Сашко? Той се държеше, като че не е ходил в гората снощи, а си е писал домашното. Само краката му бяха издраскани повече отвсякога.
Малкият ни заведе право при дървото — едно засъхнало, като попарено от слана, обикновено смърчово дърво. Необикновено беше само палтенцето на Сашко, привързано малко под върха, и кърпата му — на върха. Сашко бързо се покатери. Затаихме дъх и очаквахме да развърже палтенцето, за да ни открие най-сетне тайната на дяволския огън.
Секундите, които минаха, докато развърже канапа, ни се сториха минути, а минутите — часове. Врагов държеше карабината за стрелба. Секачите се държаха на три-четири крачки зад него, готови да хукнат, ако от дървото скокнеше — не дай си боже — рогатият таласъм. Само клепоухото муле, на което яздех, кротко примигваше и не взимаше никакво участие в нашите вълнения и тревоги.
Но ето, най-сетне Сашко развърза канапите и палтенцето му бавно се смъкна от дървото, за да ни открие… за да ни открие съжулената кора на смърча и нищо друго, нищо друго!
От ярост и разочарование горският бе готов да стреля дори по невинното дърво; аз предпочитах да се появи истинският таласъм; секачите многозначително се споглеждаха и тези погледи съвсем ясно говореха: „Ето, виждате ли, я нека да си вървим, докато не е станало твърде късно!“ И наистина щяхме да си тръгваме, когато момчето повика от дървото:
— Ехе-ей, я гледайте! — Отчупи нещо и го подхвърли към нас.
Помислих, че е подхвърлил кора, но когато Врагов го взе от земята и ми го подаде, забелязах, че е гъба — голяма, колкото свинско ухо, повяхнала и потъмняла пънчушка. Светкавица като че блесна, разсече мрака на догадките и тогава си припомних изведнъж, че пънчушката е опасен паразит, който напада горските дървета, умъртвява дървесината им и тя започва да свети с една невидима отблизо химическа светлина. И тая светлина — ярка и ясна отдалече — причинява понякога, както в нашия случай — трагически недоразумения. Разбира се, виновен за всичко бях аз — за пънчушката бях учил, но както съм учил, така и забравил, и ето че това насмалко не стана причина да си имам сериозни главоболия.
Няма да говоря как секачите се радваха на Сашко и го друсаха в яките си ръчища, как му бях страшно благодарен аз и как Божин Врагов тупаше с приклад по земята и викаше с пълно гърло:
— Таласъми, а… да ви вземат дяволите!
Пънчушката се намира сега в малкото музейче на горското стопанство до Сашковата кърпа, вързана на пръта. Пънчушката и „знамението“ оставихме там, за да наумяват на всички минувачи, секачи, туристи и любопитни хора как се раждат таласъмите.