С тази надежда се прибрахме в скривалището и пречукани от умора, заспахме непробуден сън. И кой знае до колко късно щяхме да спим на другия ден, ако призори не беше ни стреснала тревожната свирка на двата коса. Птиците сновяха от клон на клон току пред входа на землянката и тяхното „джик-джик-джик“ ставаше все по-силно и отсечено. Скочих, излязох пред землянката и в тази същата минута долу, между върхарите на дърветата, се мярнаха стоманените каски на жандармеристите. Мушнах се отново в землянката, грабнах пушката и разритах моите другари:
— Ставайте, че ни светиха маслото!
— Намери ли масло? — обади се шлосерчето Мирчо. Той все очакваше да намерим прясно масло, та веднъж да полеем качамака.
— Жандармеристите бе! Заграждат ни!
Завивките отлетяха до тавана, всички грабнаха оръжието и кой бос, кой обут излетяхме от землянката като вдигнати от вихрушка. И на време, защото „каските“ бяха ни приближили на около стотина метра и видяхме, че колоната се раздвоява, за да ни стегне в железните си клещи.
Изсулихме се по нанадолнището бързо и така спечелихме десетина минути преднина. Открили землянката, каските започнаха да я заграждат и чухме виковете на фашистите:
— Предайте се или ще бъдете избити! Предайте се!
Ние продължавахме да се пързаляме надолу към реката, а враговете, като не чуха отговор, метнаха бомба и зловещият й трясък изведнъж разтърси цялата гора.
След бомбата фашистите забелязаха следите от нашето изтегляне и се спуснаха надолу към реката по пресните ни дири в снега. И щеше да е много зле, ако снегът около реката не беше се стопил и не беше водното скривалище. Докопали се веднъж до суха земя, ние се затичахме към водното скривалище през реката, за да се загубят следите ни, и хлътнахме зад завесата на водопада. Малко след това се появиха, с шмайзери и пушки, нашите преследвачи. До реката те спряха. И като не виждаха никой да тича по отсрещния склон, предположиха, че сме хванали по течението, затова се разделиха надве: едната колона се спусна надолу, другата — нагоре, а само неколцина останаха пред водопада, за да наблюдават местността. Сред тях забелязах и високата сива гугла на козаря, същия оня, който беше ме гонил до това място през пролетта. От шума на водопада не се чуваше много добре какво си говореха, но все пак от някои думи разбрахме, че козарят е таен съгледник на властта. Той беше видял в гората нашите следи и беше алармирал жандармерията. А тя щеше наистина да ни загради и унищожи, ако пак нашите крилати разузнавачи не бяха ни предупредили.
Няма да разказвам за партизанските ни мъки по-нататък: как девет часа престояхме сбутани един до друг зад водната завеса и прилепени до мократа скала, очаквайки враговете да си заминат; как след това боси, гладни, без патрони и вдървени от студената вода сме се щурали по деретата за ново скривалище; как сме копали с ножовете си подледената земя, за да си направим нова дупка в земята. Ще кажа само това, че след дълго търсене на сигурно убежище решихме да си направим землянка малко над реката, близо до водопада, за да може при опасност да използваме това най-тайно и сигурно убежище.
От глада, мокротата и студа ние измършавяхме, заприличахме на задгробни сенки и не можехме от глад нито да чуваме добре, нито бързо да се движим, но и в тази беда горските приятели ни се притекоха на помощ. Косовете напуснаха хвойновия гъсталак и се заселиха близо до нас, а сойката всеки ден прелиташе, за да оповести последните горски новини. Преведени на човешки език, те звучаха горе-долу така:
— Кря-кря! (Лисицата — по реката!)
— Кря-я! (Сокол! Врабците да внимават!)
— Кря, кря, кря! (Задава се човек! Партизаните — нащрек!)
Джико и Тютю уточняваха по-нататък обстановката, а кълвачът след няколко предупредителни удари се въвличаше в своята хралупа, за да потвърди, че работата е опасна.
Когато разказвах по-късно на един зоолог за поведението на горските птици, той ми обясни, че косовете без друго щели да се преселят около водата в дерето, защото там е през зимата по-топло и по-лесно си намирали те храната; че сойката също предпочитала тихите, заветни места, че даже и кълвачът изоставя височините. Но аз съм убеден, че птиците се преселиха при нас не само заради топлината и водата, а защото ни обичаха.