Ето защо ние не се изненадахме, че и този път пилетата ни изпревариха, само че те не се върнаха да ни посрещнат. На моите другари това не направи впечатление. Аз само забелязах, но не си помислих нищо лошо, защото в гората продължаваше да бъде все така спокойно, както и преди.
Пристигнахме до елата, а косовете още не се виждаха никакви. Откачихме торбата от елата и вече се канехме да си отчупим от хляба, когато изведнъж забелязах в краката си нещо черно. В следващия миг разбрах, че това са телцата на двата коса… Нашите приятели, нашите разузнавачи, нашите спасители бяха мъртви! Телцата им лежаха безжизнени, с отпуснати крилца, а жълтите им човчици бяха раззинати, като че двете пилета бяха искали в предсмъртната минута да ни разкажат какво ни грози.
Гледахме ги с просълзени очи и недоумявахме какво е причинило едновременната смърт на двете пилета, докато най-сетне погледът ми падна върху хлябовете, които се подаваха от торбата и забелязах, че са накълвани. Косовете ги бяха опитали преди нас и веднага след това ги беше настигнала смъртта. Хлябът, значи, бе отровен!
Ние не дадохме знак, че между нас е настъпила тревога. Нарамихме си торбите, както винаги, взехме скришом и телцата на загиналите наши приятели и се отправихме на път. И тримата бяхме като попарени. Не от страх, защото бяхме сигурни, че врагът ще ни остави свободно да си вървим, за да изтровим своите другари. Попарени бяхме от мъка, защото бяхме загубили не две обикновени птици, а най-скъпи на сърцето ни другари. Ето затова сега съм тук.
Така завърши своя разказ бай Горан.
— Погледни! Виж какво приятно нещо е балканът! — рече той, като извърна глава към плъпналите в далнината, загърнати в зелено върхове и връхчета.
Аз пък се досетих, че той ме кара да гледам в балкана, за да не видя сълзите, които напираха в очите му, но се престорих, че планината ми е страшно интересна, а в същото време си мислех: „Какви ли тайни крие още дивата гора? Какви ли тайни?“